Няколко критици обърнаха внимание на „Часове на безделие“. „В едно списание ме похвалиха, в друго ме сразиха. Казват ми, че за продажбата на книгата това било чудесно: предизвиквало спор, който пречел да бъдеш забравен. Впрочем великите хора от всички времена са минали през подобно нещо, така че и по-обикновените няма да му убегнат; с други думи, понасям всичко философски.“
Байрон все още беше много самотен. В лондонския хотел („Дорънтс“, Албемарл стрийт) го посещаваха малцина. Един от старите му учители, Хенри Дръри от „Хароу“, се опита да го намери, но не успя. Появи се и някакъв човек, който каза, че му бил далечен роднина — Робърт Далъс, — защото сестра му била женена за чичото на Байрон, Джордж Ансън. Този Далъс пишеше романи и превеждаше френски книги. Беше сериозен човек и мислеше, че целта на всеки писател е да бъде „помощник на теолога и на моралиста“. Чул от роднини за „Часове на безделие“ и си купил томчето. След като го бе прочел, писа на Байрон: „Милорд, получих поемите Ви преди няколко дни. Почетох ги веднага с такова удоволствие, че дори не мога да Ви го опиша, и изпитвам непреодолимо желание да Ви поздравя за възвишените Ви поетични излияния… Поемите Ви, милорд, са не само много хубави, но са и доказателство за едно пламенно честно сърце, което трепти под звуците на добродетелта.“
Малко смешно писмо, би трябвало да си помисли младият циник, но това беше първият писател, който бе забелязал произведението му, и той му изпрати вежлив отговор: „Макар че критиците, да си призная, бяха необичайно снизходителни към мен, похвалата на един човек с безсъмнен талант много повече ме ласкае… Но стремежите ми към добродетелта са толкова слаби за нещастие, че не мога да си позволя да приема комплиментите Ви… Краткият ми живот бе изпълнен с толкова странни събития, че макар гордостта ми — която хората наричат чест — да ме е възпряла да опетня името си с някоя низост, мен вече ме считат за другар на разгула и ревностен привърженик на греховността. По отношение на морала аз предпочитам Конфуций пред десетте божи заповеди и Сократ пред свети Павел (макар че и двамата имат еднакво мнение за брака). Що се отнася до религията — предпочитам по-еманципирания католицизъм, но не признавам папата… За мен добродетелта е съставна част на характера, чувство, а не принцип.“
„Считам Истината за най-свято нещо, а смъртта — вечен сън, поне за тялото. Такива са накратко разбиранията на лошия Джордж лорд Байрон; а докато се сдобия с нов костюм, ще забележите, че съм зле облечен.“ Това писмо изпълни благодушния Далъс с възхищение и почуда.
Нищо не занимаваше повече Байрон от мисълта да стане писател и той вече кроеше планове за бъдещата си работа. Имаше намерение да разкаже в стихове стари шотландски предания, да преведе стари поеми, които биха могли да се издадат под заглавие „Поезията на Шотландия“, или нещо друго, също тъй оригинално. Замисляше и една епическа поема за битката при Бозуърт38, но това щеше да бъде по-продължителна работа, за три-четири години. А можеше да напише и станси за Хекла39? Но в очакване на поетическата си слава, той развиваше славата си на плувец. Под надзора на Джексън прекоси Лондон, като преплува реката. Критикът Ли Хънт, който току-що се бе изкъпал и се обличаше на брега на Темза, видя на повърхността на водата една глава да се появява и изчезва като шамандура, докато отдалече някакъв мъж с внушителна фигура наблюдаваше плувеца. Човекът на брега беше мистър Джексън, големият световен боксьор, а шамандурата — непълнолетният лорд Джордж Гордън Байрон.
XI
Мускетарите от „Тринити“
Какво да прави по-нататък в живота? Човек не може да го прекара само с плуване и писане на стихове. Към края на юни Байрон се върна в университета с намерение да се сбогува с него. Видя отново хубавия двор на „Тринити“, тревистите брегове на реката Кам. Беше толкова отслабнал и лицето му бе придобило такива изтънчени черти, че нито преподавателите, нито другарите му, нито портиерът можаха да познаят в него пълничкия младеж от предишната година. Строгият режим и спортът му бяха придали вид на млад аскет. Изглеждаше като „хубава, осветена отвътре алабастрова ваза“. На бледия му, прозрачен тен ярко се открояваха кестенявите му, с медни отблясъци коси (вече не така силно рижави, както в детството му) и сиво-сините очи, които гледаха неспокойно изпод дългите, полупритворени черни мигли. Сред студентите, които го наблюдаваха, застанали под колонадите на манастира на Невилс Корт, той забеляза един младеж, който му се стори познат и който също го гледаше колебливо; това беше момчето от хора, Едълстоун. Той се готвеше да напусне Кеймбридж; беше беден и щеше да постъпи като чиновник в една лондонска търговска къща.
38
Битката, при която е убит Ричард III (1485) и короната преминава в ръцете на победилия го Хенри VII. — Б.пр.