Броят излезе едва в края на февруари 1808 година; Байрон трескаво го отвори и прочете: „Поезията на този млад лорд е от такова естество, че съществуването й не е допустимо нито от боговете, нито от хората. За да смекчи престъплението си, благородният автор изтъква на преден план като аргумент своето непълнолетие. Може би иска да ни каже: «Вижте как може да пише един малолетен? Тази поема наистина е съчинена от един младеж на осемнадесет години… Тази пък — от един шестнадесетгодишен юноша…» Но… уви! Всички ние помним поемите, написани от Поуп43 на дванадесет години, и без да се изненадваме, че гореспоменатите стихове са написани от млад човек, смятаме, че това е най-обикновена авантюра, към каквато могат да се насочат в живота си девет от десетима средно образовани англичани и че десетият би написал по-хубави стихове от лорд Байрон.“ После анонимният критик го упрекваше, че изтъквал лордската си титла; обясняваше му, че римите и стъпките не представляват още поетично изкуство и в заключение осмиваше тона на Байроновия предговор: „Както и да съдим поемите на този малолетен благородник, изглежда, че трябва да ги приемем такива, каквито ни се предлагат, и да се радваме, че ще бъдат последните. Той не очаквал никаква облага, както твърди, от издаването им и независимо от това дали ще има успех, или не, едва ли щял да бъде склонен да публикува повече. Ето защо да приемем това, което ни се поднася, и да бъдем признателни. Какво право имаме ние, клетниците, да бъдем взискателни? Ние сме вече достатъчно щастливи, че сме получили и толкова от човек с положението на този лорд, който не живее на таван, а е господар на Нюстед Аби.“
Статията беше жестока. Настойчивият упрек за произхода на един младеж представляваше всъщност своего рода обратен снобизъм, не по-малко глупав от другия. В тона липсваше обективност и мярка. Байрон четеше поразен. Някакъв посетител, който влезе точно в момента, когато дочиташе статията, като го видя така потресен, запита: „Да не ви предизвикват на дуел?“
Хобхаус каза, че не бил далече от самоубийство. На вечерята със Скроуп Дейвис Байрон изпи три бутилки вино, за да удави гнева си, но нищо не можа да го успокои така, както стиховете, в които изля възмущението си. След първите двадесет стиха той се почувствува по-добре.
Кой беше авторът на това нелепо нападение? Дълго време Байрон мислеше, че е Джефри, главният редактор на списанието; в действителност това беше Хенри Бруъм, човек с всестранно насочена злоба, който можеше да критикува еднакво неточно един физик, както и един поет, и чиято статия за теорията на вълнообразното движение на Иънг се равняваше по некомпетентност и грубост на статията за „Часове на безделие“. Той всъщност не причини никакво зло на Байрон. Големият поет Уърдсуърт влезе при Чарлс Лем със списанието в ръка и каза: „Не мога повече да понасям тези хора! Ето един млад човек, един лорд, който е публикувал малка книжка с поезия, и веднага го нападат, като че ли, ако не живееш на таван, не можеш да бъдеш поет. Аз пък твърдя, че ако този младеж продължи да твори, от него ще излезе нещо.“
Първото намерение на Байрон беше да напише и публикува колкото може по-бързо една сатира срещу враговете си, но за щастие разбра, че е по-добре да изчака и че най-хубавият отговор ще бъде една сполучлива поема. „Съжалявам, че мисис Байрон толкова много се е оскърбила. Що се отнася до мен, тези хартиени снаряди само ме научиха да издържам на стрелба.“ Те му спечелиха и един нов приятел, Френсис Ходжсън, млад преподавател от „Кингс колидж“, който му написа няколко мили думи.
На 4 юли 1808 година Байрон получи от университета диплома за Magister Artium44 и напусна Кеймбридж. През тази последна година той много се промени. „Хароу“ беше времето на сантименталните, любовните приятелства; Кеймбридж му разкри интелектуалното приятелство. В тази суха и сурова атмосфера на цинизъм той дишаше добре. Пред Хобхаус, Дейвис, Матюс можеше да се покаже такъв, какъвто смяташе, че е — освободен от калвинизма, непостоянен в любовта, най-после свободен. Но може ли човек някога да бъде свободен, след като е имал такова детство?
XII
Лъскав череп с цвят на слонова кост
Човек се радва на необикновеното дори и когато то е нещастие.
В доста шумното си уединение в Саутуел мисис Байрон от няколко месеца бе започнала да се тревожи за наближаващото завръщане на сина си и за навършването на пълнолетието му. Тя изпитваше към него същите чувства, които някога й вдъхваше ужасният й съпруг. Страхуваше се от него, обожаваше го и го укоряваше. Какво ли щеше да прави, като стане господар на богатството си този нов „Бирон“, кръстосан с Гордън? Какъв ли Лош лорд и Луд Джек щеше да властвува в Нюстед? Защо тя, пестеливата шотландска вдовица, която можеше да живее със сто тридесет и пет лири годишно, без да дължи някому и едно пени, трябваше вечно да носи отговорност за тези разточителни по природа мъже? През последните месеци до пълнолетието на Байрон тя затрупваше Хансън с тревожни писма. Трябваше на всяка цена да се уреди въпросът с Рочдейл, за да се осигури доходът на Байрон, в противен случай той можеше да извърши някоя глупост. „Въпреки високото мнение, което имам за сина си, знам, че интелигентните хора невинаги са благоразумни по отношение на паричните въпроси.“ Адвокатите, които водеха делата за Рочдейл, получаваха страшно обидни писма от нея: „Ще Ви попитам направо — защо Вие и мистър Хансън така обирате сина ми?“ Това може би бе вярно, но с грубостта си тя настройваше зле адвокатите, както завинаги бе отблъснала от себе си лорд Карлайл. Те вече бяха отегчени от „делата на Байрон“. В полето на едно от писмата й Хансън бе отбелязал: „Каква безочливост!“ Да, тя беше безочлива, горката Знатна вдовица, но нима имаше вина за това? По характер не беше нито гъвкава, нито хитра; беше една буйна Гордънова потомка, а имаше и толкова много грижи. Например тя трябваше да се погрижи лорд Грей Рутин да напусне Нюстед преди завръщането на Байрон, „защото в никакъв случай не искам да се срещнат; те се мразят и аз съм сигурна, че ще избухне такава кавга, каквато може да свърши много зле“.