Кучето Боутсуейн заболя от бяс. Байрон се грижеше за него като за приятел и попиваше с гола ръка пяната, която се стичаше от зейналата муцуна. Нюфаундлендът остана верен до края и никого не ухапа. Когато умря, Байрон заяви: „Сега всичко изгубих, остана ми само старият Мъри.“ Той отдавна повтаряше, че иска да бъде погребан с кучето си. Зае се сам да построи подземна гробница. С присъщото си своенравие и дързост той накара да издигнат паметника на мястото на олтара в разрушената манастирска църква. Големи кръгообразни стъпала водеха към изящно скулптиран пиедестал, върху който бе поставена една антична делва, чийто красив силует се открояваше на голите ъглести сводове; на лицевата страна на пиедестала бе гравиран надпис:
Тук почиват тленните останки на едно същество,
което притежаваше хубост без суетност,
сила без нахалство
и всичките качества на човека без пороците му.
Тази възхвала, която би била глупаво ласкателство,
ако бе надпис на човешки гроб,
е само една справедлива дан в памет на
БОУТСУЕЙН, едно куче,
родено в Нюфаундленд през май 1803
и починало в Нюстедското абатство на 18 ноември 1808.
Байрон каза на Джоу Мъри, че ще го погребе в същата гробница, но Мъри не се въодушеви особено: „Ако съм сигурен, че негова милост също ще дойде там, повече бих се радвал, но не ми се иска да лежа сам с кучето.“
На 22 януари 1809 година лорд Байрон от Нюстед отпразнува пълнолетието си. Цял вол бе опечен в двора на абатството за гощавка на местните хора, а вечерта им бе устроен бал, на който танцува и сериозният Хансън, дошъл от Лондон, за да представлява благородния си клиент. Мисис Байрон в едно възмутено писмо упрекна сина си за тези огромни разходи. Самият млад владетел вечеря на празника си в Лондон с бутилка малцова бира, едно яйце и бекон. Оскъдна вечеря, но за строгия режим на Байрон и тя беше нарушение. Този празничен ден го настрои меланхолично. Някога бе страдал, че не е вече дете, ето че не беше вече дори младеж. В навечерието на своето пълнолетие той бе научил за смъртта на големия си приятел от Кеймбридж Лонг, който се бе удавил при корабокрушение на път за Лисабон. Байрон отвори старата си класна тетрадка от „Хароу“, на която преди четири години бе писал: „Уайлдман от лявата ми страна, Лонг от дясната“, и добави:
„Б. Януари 1809 г. От четиримата, чиито имена са вписани тук, единият умря, другият е в далечни страни — всичките са разделени, макар че няма и пет години, откакто бяха заедно в училище, и никой от тях няма още двадесет и една години.“
Гробовете твърде отрано играеха особена роля в живота на този младеж. Той вече нямаше да мечтае над гроба на непознатия Пийчи, а над гроба на Боутсуейн, кучето, т.е. над собствения си гроб, над гробовете на изчезналите си приятели и над онзи невидим гроб на детските си влюбвания. Такъв беше животът; Байронови бяха обречени на нещастие. Тогава нямаше защо да се бои от съдбата. Далъс, отзивчивият Далъс, който го посети в хотела вечерта на пълнолетието му, го свари в блестящо настроение и по-несериозен от всякога по религиозните въпроси.
Не му оставаше вече друго, освен да напусне Англия — Хобхаус бе обещал да го придружи. Но къде да отиде! Байрон нямаше представа. В Ориента, в Персия, Индия или може би към Тропиците. Нямаше значение, важното беше да се отдалечи от Анзли, от спомените. Нищо не го задържаше… Знатната вдовица му бе станала митично далечна, а и докато той отсъствуваше, тя щеше да живее в Нюстед. Трябваше само да уреди няколко неотложни неща.
Първото беше публикацията на завършената най-после сатира, която беше пълна с жлъч, блестяща и толкова ругателна, че Далъс, натоварен да намери издател, трябваше да обиколи мнозина, докато намери един, който се съгласи да я отпечати. Байрон бичуваше не само шотландските критици, но и по-голямата част от английските поети. Той не пожали дори Томъс Муър, от когото толкова много се възхищаваха учениците от „Хароу“, нито дори настойника си, лорд Карлайл, срещу когото Байрон имаше повод за недоволство. Карлайл не само че бе отговорил на посвещението на „Часове на безделие“ със студено и банално писмо, но и когато възпитаникът му бе поискал една най-обикновена услуга, той му я бе отказал. Като пълнолетен, Байрон трябваше да заеме официално мястото си в Камарата на лордовете, а в такива случаи бе прието младият пер да се придружава от роднина или приятел. Байрон писа на Карлайл, който му отговори само с наставления. И Байрон, на 13 март, сам отиде да заеме мястото си в Камарата.