Придружаваше го отзивчивият Далъс, поразен от факта, че един млад мъж с такъв произход и талант може така да бъде пренебрегнат, че никой да не бъде с него в такъв ден. Байрон чувствуваше по-жестоко от всякога колко самотен бе в живота. Привилегиите, които му даваха произходът и името, бяха наистина огромни. Англия по онова време изцяло се управляваше от потомците на няколко благородни семейства. Естествено беше Байрон като юноша да се радва наивно на лордската си титла. За нещастие обаче обстоятелствата го поставяха на опашката на това толкова приятно общество; той притежаваше титлата, но не познаваше традициите, нито имаше необходимите приятелства, нито непринуденото държане.
Байрон бе приет в чакалнята от един чиновник, който отиде да уведоми председателя лорд Елдън за пристигането му. Новият лорд бе въведен в залата, мина край „кожения чувал с вълна“46, на който седеше лорд-канцлерът и ръководеше дебатите, и се приближи до масата, където трябваше да положи клетва. След кратката церемония председателят стана от мястото си и се приближи към него с протегната ръка. Байрон го поздрави сковано и едва докосна с края на пръстите си ръката на лорда, който се върна оскърбен на мястото си. Байрон се отпусна небрежно на една от празните скамейки, определени за опозицията, след няколко минути стана и се върна при Далъс, като му каза: „Ако бях стиснал силно ръката му, щеше да помисли, че съм от неговата партия — не желая да имам нищо общо с тях — нито с едните, нито с другите… Сега вече мога да тръгвам на пътешествие.“
Петнадесет дни по-късно сатирата на Байрон излезе от печат. Тя има голям успех. Въпреки че беше анонимна, всички литератори произнасяха името на Байрон — кои с ненавист, кои с възхита, но всички с еднакво удивление. Беше си отмъстил; беше спечелил играта. Нямаше какво повече да прави в тази страна. За да тръгне, му липсваха само пари. Дълговете му възлизаха на дванадесет хиляди лири. От кого да заеме необходимите четири хиляди? Хансън получи нареждане да ги намери. При нужда трябваше да се продаде едно от именията — Рочдейл, не Нюстед. „Да става каквото ще, но Нюстед и аз или ще издържим, или заедно ще падаме. Откакто живях на това място и се привързах към него, няма сила — сега или в бъдеще, — която да ме накара да продам на търг тази последна останка от нашето наследство. Притежавам гордост, която ще ми помогне да понеса трудностите… Мистър Хансън говори по този въпрос като адвокат, аз обаче чувствувам нещата като благородник и няма да продам Нюстед.“
Средство за спасение можеше да бъде бракът му с някоя богата наследница. Такова беше мнението на мисис Байрон, която виждаше сина си тръгнал по пътя на разорението: „Или мините с въглища трябва да се превърнат в златни мини, или трябва да възстанови богатството си по стария обичаен начин, като си намери жена с двеста, триста хиляди лири доход… Байрон трябва да се ожени напролет за богата жена; браковете по любов са безсмислица. Поне да използува талантите, които господ му е дал.“ А самият Байрон: „Предполагам, че всичко това ще свърши или като се оженя за някоя позлатена кукла, или като си пръсна черепа; все едно, няма никакво значение, за мен и двата изхода са почти еднакви.“ Разрешението дойде по доста неочакван начин — Скроуп Дейвис му даде пари в заем. Дейвис, духовитият и заекващ Дейвис, бе продължил да играе комар и в Лондон, както някога в Кеймбридж, губейки и печелейки огромни суми. Приятелите му редовно го оставяха след полунощ пиян в разните игрални домове и го намираха като по чудо на другия ден в дома му да спи до следобед, с гърне до леглото, пълно с хилядарки, спечелени бог знае как, а самият Скроуп не знаеше и къде. В една такава щастлива сутрин той можа да заеме на Байрон необходимата за пътуването му сума.
Преди да замине, Байрон реши да събере в Нюстед малката група будни интелигенти, които бяха повлияли тъй благотворно и на него. През май 1809 година лекомисленият Матюс и благоразумният Хобхаус дойдоха да гостуват за известно време в абатството. Това бяха няколко дни на забавни лудории. Строгата външност на Нюстед, призраците, които го спохождаха, прибавяха една особена приятна възбуда към веселието на тези млади хора. До входа, вдясно от стъпалата, които водеха към преддверието, беше вързана с верига една мечка; а отляво — куче вълча порода. Ако човек влезеше, без да извика, за да оповести пристигането си, и успееше да се опази от мечката и кучето, попадаше под обстрела на банда млади стрелци, които изпитваха пистолетите си под сводовете на манастира. Сутрин ставаха късно и закуската ги чакаше на масата, докато всички слязат. После четяха книги, фехтуваха се, стреляха с пистолети, яздеха, гребяха с лодка в езерото, играеха с мечката. В парка Матюс надраска с молив върху една от страните на надгробния камък на „Боутсуейн, едно куче“ епитаф на „Хобхаус, едно прасе“. Вечеряха между седем и осем. След вечеря, човешки череп, пълен с вино, обикаляше от ръка на ръка. Това бе черепът на някакъв монах, чийто скелет градинарят бе открил, прекопавайки градината. Байрон поръча на един златар от Нотингам да го пригоди за чаша за вино и бе получил лъскав потир с цвета на черупката на костенурка. За нея той бе съчинил стихове:
46
Напълнена с вълна червена възглавница, на която седи лорд-канцлерът в Камарата на лордовете: обичай, съхранен от времето на крал Едуард III (1312–1377), когато вълната е била основната стока за износ на Англия. — Б.пр.