За да допълнят мизансцената, гостите се обличаха като монаси, а Байрон, абатът на Нюстед, или Абата на черепа, както го наричаха приятелите му, председателствуваше каноническия съвет с владишки жезъл в ръка. Вината в избата бяха хубави, а момичетата, които прислужваха, се грижеха за другите удоволствия на групата. Байрон доста се гордееше с няколкото хубави прислужнички, събрани от съседните села. Тези леки нрави му напомняха нещо феодално, идилично и му бяха крайно приятни. Според приказките на местните хора абатството бе станало бърлога на новия Лош лорд, а нюстедските коне бяха забравили Сватбената алея до Анзли.
Така мина месец май. Решено бе, че през юни Хобхаус и Байрон ще тръгнат заедно за Гибралтар, а оттам за Малта и Ориента. Преди заминаването си Байрон не се видя със сестра си Огъста. Тя се бе омъжила през 1807 година за братовчед си, известния полковник Ли, който беше на служба при принц-регента, и живееше в Сикс Майл Ботъм, близо до Нюмаркет. Предишната година бе родила момиченце и по повод на това Байрон й бе писал: „Благодаря Ви, че ме направихте вуйчо; този път Ви прощавам, че е племенничка, но следващият трябва да бъде племенник… От две години съм се освободил от робството на мисис Байрон и нямам намерение да го подновявам… Не мога да простя на тази жена, нито да живея с нея под един покрив. Всъщност аз съм много нещастен човек, защото смятам, че по природа не съм имал лошо сърце; но то е било толкова унижавано, измъчвано и подтискано, че е станало твърдо като камък.“ Когато излезе сатирата му, Огъста бе взела страната на лорд Карлайл и Байрон не можеше да й прости. Още една връзка се разкъсваше.
Това сърце, „твърдо като камък“, всъщност си оставаше все така чувствително. Байрон събираше от приятелите си портретите им, за да ги вземе със себе си при пътуването. Фетишист, педантичен уредник на собствения си сантиментален музей, той бе поръчал на един от първите миниатюристи на времето да нарисува портретите за негова сметка. За да се превърне заминаването му в драматично събитие, което особено би му допаднало, на Байрон му се искаше и приятелите му да изпитват същата тъга като него. Те обаче бяха весели младежи, които бяха яздили конете му, пили от виното му, галили прислужничките му и отказваха да проливат лицемерни сълзи. Както някога в „Хароу“ бе страдал от хладината на Клеър, така и сега се чувствуваше нещастен от отношението на всички хора към него. През тези последни дни Далъс го видя като истински мизантроп, отвратен от живота, защото го бяха нападнали грубо в долнопробни списания, видя го изплашен повече от всякога от женското общество, чу го да говори за приятелството с яростния тон на Тимон Атински47.
Точно преди заминаването си преживя последното си разочарование — отчуждеността на Делъуор. Все пак те си размениха портретите с фамилните си гербове. Но Делъуор ни най-малко не се разчувствува. „Ще повярвате ли — каза Байрон на Далъс, — че току-що срещнах Делъуор и му предложих да дойде да си побъбрим един час, а той се извини, че не можел и какво, мислите, беше извинението му? Просто да не повярваш! Бил обещал на майка си и на някакви други жени да ги придружи при покупките им. След като знае, че утре заминавам, че ще отсъствувам с години, че може би никога повече няма да се върна! Приятелство! Не вярвам, че оставям зад себе си някой — освен вас и семейството ви, а може би и моята майка, — който да се интересува какво ще стане с мен!“ Този случай го бе потресъл. През целия си живот щеше да говори за раната, която му бе нанесъл лорд Делъуор, изоставяйки го в навечерието на заминаването му, за да отиде при някаква модистка с някакви жени. Да, Тимон Атински е бил прав. Докато човек има какво да даде на кучетата си да лочат, той притежава устата, очите и дори сърцата на хората. Но разберат ли, че смърт, заминаване или разорение ще ти попречат да им правиш компания в удоволствията, незабавно „те оставят сам, изложен на вятъра, който повее“. Отивайки при модистката, Делъуор съвсем не си бе представял, че с тази толкова обикновена постъпка бе станал причина за такива мъчителни размишления.
47
Тимон Мизантропа — атински философ (V в. пр.н.е.), останал известен като човекомразец. Пиеса, посветена на него, се приписва на Шекспир. — Б.пр.