Матюс се отнесе по-добре. В навечерието на заминаването той даде великолепна вечеря на Хобхаус и Байрон. Те двамата вече бяха влезли в ролите си на пътници, шегуваха се помежду си, държаха се отчуждено от другите и малко неестествено. Преди да отпътуват, Байрон написа станси за Мери-Ан:
Истинско ли бе това чувство? Дали заминаваше само защото все още я обичаше и му бе непоносимо да живее в съседство с нея? Мъжът не е толкова първично същество. Когато вечеряше с Матюс и Хобхаус, когато слушаше със смях непреодолимото заекване на Скроуп Дейвис, той изобщо не се сещаше за мисис Мъстърс. Но първата любов отпечатва дълбоки следи у всяко дете. Дните, прекарани в Анзли, оставаха най-силният от тъжните и хубави спомени, за които Байрон обичаше да съчинява стихове, изразяващи пламенните му мечти.
XIII
Първо странствуване на Чайлд Харолд
Двамата приятели отплуваха на 26 юни 1809 година от малкото пристанище Фалмът с кораба на капитан Кид, който трябваше да ги отведе до Лисабон. Хобхаус, който вече съчиняваше наум своите археоложки бележки, носеше сто писеца, два галона48 мастило и няколко топа бяла хартия. Байрон отново беше привлякъл цяла свита прислужници. Старият Мъри трябваше да ги придружи до Гибралтар, защото морският въздух бил здравословен за него. Основното прислужване обаче бе поверено на Уилиям Флетчър, камериер от Нюстед, който наскоро се бе оженил и понеже страдаше по жена си Сали, силно роптаеше. Един младеж, Робърт Ръштън, наричан Боб, син на чифликчия (когото Байрон харесваше, „защото и той като мен, изглежда, е самотна душа без приятели“), и един прислужник — немец, препоръчан от доктор Бътлър, от „Хароу“, допълваха свитата.
Ходжсън получи от Байрон описание в комико-героични стихове за заминаването и за Хобхаус, който повръщал едновременно храната и първите си впечатления от пътуването. „Провидението реши да се намеси в полза на нещастните читатели — Хобхаус си навехна китката, така че повече не може да пише, и мастиленият дъжд престана… Колкото до мен, напускам Англия без съжаление — ще се върна с неудоволствие. Аз приличам на Адам, първия осъден на пропъждане, само че нямам Ева и не съм изял нито една ябълка, която да не е била кисела.“
Мисис Байрон също получи писмо за сбогуване: „Пред мен е целият свят и аз напускам Англия без съжаление и без желание да видя отново нещо нейно освен Вас и настоящото Ви местожителство. Повярвайте ми, искрено Ваш…“ Той й бе оставил мечката, кучето вълча порода и хубавите прислужнички.
Пътуването беше тежко. В Лисабон пътниците се срещнаха с военна Европа. Французите на генерал Жюно току-що бяха отстъпили място на англичаните на генерал Крофърд. Хобхаус, като председател на либерален клуб, бе силно изненадан от нравите на страната. Едно тиранично духовенство налагаше своите закони. Изложени в църквите с табли на гърдите, мъртвите чакаха да се съберат достатъчно пари за заплащане на свещениците, за да бъдат погребани. Инквизицията не беше унищожена. Спираха хората по улиците, за да ги правят принудително войници. Байрон, който беше по-невъздържан от Хобхаус и не търпеше насилието над другите, както не го търпеше над себе си, имаше силно желание да проповядва бунт и беше поразен от контраста между хорското нещастие и красотата на португалските пейзажи. Той хареса портокаловите дървета, които позлатяваха яркозелените долини, кацналите на върха на скалите манастири. „Много съм щастлив, защото обичам портокалите и говоря с монасите на лош латински, който обаче те разбират, защото прилича на техния, и ходя сред хората (с пистолети в джобовете), плувам в Тахо