От Лисабон до Севиля те пътуваха на коне. От двете страни на пътя се издигаха кръстове: всеки от тях напомняше за убийство. Срещнаха един затворник и някакви шпиони, които отвеждаха на бесило в Севиля. Имаше нещо особено в този свят, в който смъртта и любовта бяха на всяка крачка, нещо животинско и откровено, което прилягаше на Байроновото сърце. Той писа на майка си, че се е настанил в къщата на две хубави испанки, „които са много приятни с големите си очи и с красивото си телосложение. По-голямата уважи недостойния Ви син с особено внимание, като го целуна нежно на тръгване… след като бе отрязала една къдрица от неговите коси и му бе дала една от своите дълги плитки, която Ви изпращам и Ви моля да я пазите до завръщането ми. Последните й думи бяха: «Сбогом, красиво момче! Вие много ми харесвате.» Тя ми беше предложила да живея при нея в стаята й, нещо, което моята добродетелност ме накара да не приема; тогава тя се разсмя и каза, че сигурно съм имал любовница в Англия, и прибави, че тя щяла да се омъжва за офицер от испанската армия.“
После, минавайки през Кадис, „приятен град, пълен с най-хубавите жени на Испания“, двамата приятели отидоха в Гибралтар. Там трябваше да се разделят със стария Мъри и младия Ръштън и двамата прекалено изморени от пътуването. Байрон ги прати обратно в Нюстед, като задържа само Флетчър. На мисис Байрон той писа: „Моля Ви да се заемете с Робърт, който ще чувствува липсата на господаря си — горкото момче нямаше никакво желание да се върне.“
На кораба, който ги отведе от Гибралтар до Малта, пътниците много харесаха Хобхаус, който веднага се смеси с тях и редовно след вечеря ги разсмиваше с анекдоти, повечето от които (мислеше си Байрон, слушайки го отдалече) бе научил от Скроуп Дейвис. Байрон, като по-необщителен, по-малко се харесваше на хората. Понеже не ядеше почти нищо, той ставаше от масата преди другите. Уединяваше се, гледаше морето и сякаш вдишваше мрачната поезия на скалите. Щом се свечереше и запалеха светлините, той сядаше върху куп платна и с часове съзерцаваше играта на лунните лъчи върху вълните. При тази бледа светлина той напомняше на моряка на Коулридж50, който убил един албатрос. Байрон представляваше „покрита с плащаница и увенчана с ореол загадка“. Спътниците му приемаха неговото усамотение за презрително отношение към тях и строго го осъждаха. Забелязваха, че ги гледа изпод вежди, неспокойно и мнително. Липсваше му непринуденост в поведението, държеше се грубо с Флетчър, изглеждаше разтревожен и зле разположен.
Ако хората можеха да отгатнат безпокойството, което се криеше зад това поведение, болезнената срамежливост на сакатия, биха изпитали съжаление към него. Байрон търсеше мълчаливия приют на вълните и звездите, защото се страхуваше от хората. И щом възприемаше някой начин на поведение, което му беше присъщо, той го спазваше, защото го смяташе за достойно. Гледайки как леко разлюляният нос на кораба цепи водата, той мислеше, че всяка вълна го отдалечава от неговите нещастия. Разсъждаваше все още върху пропуснатата си младост, но с една мрачна снизходителност, сякаш ставаше дума за чужд човек. Защо да не напише една поема за това странствуване? Още от детството му в него се бяха трупали силни чувства, които, разпилени в пламенната му душа, приличаха на разтопена лава… Представяше си един герой, когото щеше да нарече със старото си фамилно име Чайлд Бърън и който щеше да бъде самият Байрон, този отчаян, разочарован Байрон, когото Хобхаус не познаваше и всъщност не би могъл да разбере… Корабът се олюляваше на лунното осветление.
На третия ден от пътуването няколко пътници се забавляваха на палубата, стреляйки по бутилки с пистолети; Байрон си опита щастието и се оказа най-добрият стрелец. Това го зарадва. Хобхаус, малтретиран от Байрон заради една невинна шега, каза на новите си приятели с покровителствена снизходителност, че трябва да се отнасят с него като с дете.
В Малта Байрон взе няколко урока по арабски от един монах и няколко по платоническа любов от мисис Спенсър Смит — жена с романтични приключения, която била арестувана от войниците на Наполеон, после спасена от един италиански благородник, който се отнесъл към нея достойно като истински рицар. „Тя беше прелестна жена.“ Очарователните й късогледи очи гледаха мъжете със затрогваща свенливост, която ги вълнуваше. Байрон бе запленен от тази жена, но новата му философия за любовта не му позволи да се поддаде на слабостта си. Овладян от някаква наивна ненавист към любовното чувство, той искаше да бъде безчувствен.
49
Най-голямата река на Пиренейския полуостров; влива се в Атлантическия океан чрез великолепен залив, на който е разположен гр. Лисабон. — Б.пр.