„Мраморно сърце“, такъв искаше да бъде той сега, да умее да прелъстява жените, когато пожелае, дръзко и самоуверено, но в същото време да презира лесните завоевания. „Очарователната Флоранс“ получи от него пръстена с големия искрящ диамант, който той носеше, а нейните късогледи очи преминаваха известно време в мечтите му. Но той се откъсна от тази нова Калипсо без никаква трудност.
Албания беше тогава почти непозната страна. Дивите й планини напомняха на Байрон за Шотландия от детските му години. Мъжете носеха къси поли, почти като шотландските и наметала от козя кожа. Пашата на Янина, прочутият със своята смелост и своята жестокост Али, уведомен от английския резидент за пристигането на младия благородник, покани Байрон и приятеля му на гости. Байрон хареса обстановката, албанците с бродирани елеци, татарите с високите калпаци, черните роби, конете, тъпаните, ходжите, които пееха от минаретата на джамиите: „Няма друг господ освен нашия“. Страшният Али паша беше дребно човече на седемдесет години, с бяла брада, с достолепни, вежливи маниери. Но всички знаеха, че не би се поколебал да опече на скарата един неприятел или да хвърли в езерото петнадесет жени, ако с нещо са ядосали снаха му. Той запита Байрон защо е напуснал страната си толкова млад и добави, че веднага познал високия му произход по малките уши, по къдравите коси и по белотата на ръцете му. Тези думи доставиха такова удоволствие на Байрон, че месеци наред той ги споменаваше в писмата си. Али паша, физическото въплъщение на Зелуко, остана дълго време един от героите на Байрон. Властолюбието, незачитането на моралните и обществени норми, загадъчността, с която той обичаше да се заобикаля, цялата личност на Али особено силно занимаваше Байрон. Този разбойник, корсар, главатар на банда, изразител на нравите на това прокълнато племе го очароваше, защото мразеше лицемерието и обичаше храбростта. Симпатиите бяха взаимни и пашата даде на двамата англичани водачи и въоръжена охрана за връщането им.
Преминаването през една нецивилизована страна под закрилата на някакви полудиви войници беше смело, но примамливо начинание. Байрон още от дете мислеше, че е създаден за военен живот. Не се страхуваше от нищо. Обичаше тези албански войници; струваха му се простодушни и верни; винаги беше харесвал примитивните същества, които развличат ума, без да го заангажират. И тъкмо сред тях, в Янина, той започна да пише своя Чайлд Бърън, който след първата песен стана Чайлд Харолд. Беше си избрал строфата на Спенсър51, строфа от девет стиха, които според него позволяваха по-голямо разнообразие в интонацията. Хобхаус от своя страна си водеше бележки за един пътепис.
От Албания искаха да отидат в Гърция по море, но им попречи неопитността на моряците и неочаквана буря. „Едва не загинах в един военен турски кораб поради невежеството на капитана и на екипажа, макар че ураганът не беше силен. Флетчър стенеше и зовеше жена си, гърците викаха на помощ всички светии, а мюсюлманите — аллах. Капитанът се разплака и тичешком се скри във вътрешността на кораба, като ни караше и ние да молим господ за помощ.“ Платната бяха разкъсани, екипажът — неспособен да се справи, а Флетчър повтаряше — не без основание, — че всички ще намерят тук своя влажен гроб. Байрон, който не можеше да помогне нищо с куците си крака и изморен от напразните си усилия да успокоява Флетчър, се уви в албанското си наметало, легна на палубата и напук на всичко заспа. Когато се събуди, бурята беше стихнала, а корабът заседнал на един бряг, където ги посрещнаха сулиотите — гръцко-албанско планинско племе, диво и храбро, което бе съумяло да остане свободно. Сулиотите служеха на пашата, но като наемници, на които винаги плащаха преди битката. Славеха се като опасни хора, но посрещнаха корабокрушенците благосклонно; изсушиха дрехите им, нахраниха ги, устроиха им забавление с танци около огъня и им изпяха една великолепна песен, чийто рефрен беше „Разбойниците на Парга“. Когато накрая Байрон ги помоли да приемат няколко монети, главатарят им отговори: „Искам уважението ви, а не парите ви.“
Думите му се харесаха на Байрон. Той се възхищаваше от тези буйни мъже, способни и на убийство, и на приятелство. Презрението му към религиите нарастваше. От няколко седмици срещаше всякакви вярващи — католици, протестанти, мюсюлмани, източноправославни — и във всички откриваше животинската природа. „Много обичам албанците; не всички от тях са мюсюлмани, някои от племената им са християнски. Но религията им слабо влияе върху държането и постъпките им.“ Една от любимите теми на писмата му беше сравнението между нещастния Уилиям Флетчър от Нюстед, който се разхождаше с чадър по албанските планини, и новите местни прислужници, непридирчиви и волни. „Флетчър, като всеки англичанин — макар че посвикна с турците, — е недоволен от осемдесетте секвина, които везирът ни даде като подарък… Освен от студ, горещина и паразити той не е страдал от нищо друго, но му липсва мъжество и се страхува от крадци и от бури…“
51
Едмънд Спенсър — английски поет (1552–1599). Автор на пасторални поеми и на алегоричната поема „Царицата на феите“. — Б.пр.