„Какво мога да направя?“ — отговори му един ден млад атинянин, когото той упрекна в покорност. „Робска душа! — извика Байрон. — Ти си недостоен да носиш името грък. Какво можеш да правиш ли? Да мъстиш.“ Той самият би го направил. Crede Biron.
Хобхаус и Байрон наеха стаи в две съседни къщи, Байрон — при вдовицата на един английски вицеконсул, Теодора Макри. Покрит балкон гледаше към вътрешен двор, където растеше лимонено дърво и играеха три млади момичета. Байрон не можа да пропусне случая да се влюби отново. „Едва не забравих да Ви кажа, че умирам от любов по три девойки от Атина, три сестри. Живях в една къща с тях. Тереза, Мариана и Катинка са имената на тези божествени същества — и трите под петнадесет години.“ За най-голямата, Тереза, той съчини една поема:
„Живот мой, обичам те!“ беше хубав рефрен: всъщност „по-скоро Харолд, отколкото Байрон“ се влюби в Тереза. Въпреки това един ден, следвайки ориенталския обичай в любовта, на който го бяха научили, той забоде върха на камата в гърдите си, нещо, което тя прие напълно спокойно, като почит, дължима на нейната красота.
Консулът на Франция Фовел придружи Байрон и Хобхаус из Атина. През маслинови гори и изпъстрени с лилии поляни стигнаха до нос Сунион. Белите колони на древен храм обрамчваха „виолетовото море“. На една от тях Байрон, вечният ученик, написа името си. После, седнал на мраморните стъпала, той с наслада вкуси от спокойствието на местността, където беше сам с вълните. Чувствуваше се много щастлив. Тази вечна пролет, това безоблачно небе бяха прекрасни. Той се привърза към гърците. „Били неблагодарни, казват, но кой е помогнал на гръцкия народ?“ Каква признателност дължаха те на турците, които ги подтискаха, на англичаните, които ограбваха шедьоврите на Акропола, на французите, които даваха съвети, но не и помощ? Байрон се разгневи, като видя с каква небрежност служителите на лорд Елгин подкопават прорезите на Партенона. Турският губернатор пък се разплака, като видя как трошат един от фронтоните. Впрочем тъй както обичаше гърците, Байрон се разбираше и с турците. Префектът на града беше толкова внимателен с тях, че накара да ударят — и то пред Флетчър — петдесет тояги на един човек, който беше обидил двамата англичани. Хобхаус със задоволство отбеляза: „Каквито и да са разбиранията ми за деспотизма в Англия, признавам, че в чужбина той има своите предимства.“
Пътешествието продължаваше. Английският кораб „Пилъд“ заминаваше за Смирна и те се качиха на борда му. Тъмночервените вълни с опалов връх на Одисеевото море ги люшкаха между островите. В Смирна Байрон завърши втората песен на своята поема. Хобхаус не беше много очарован. Преувеличени чувства, казваше той, красноречиви декламации; предпочиташе Поуп. Самият Байрон, влюбен в поезията на XVIII век, остана почти учуден от спонтанния изблик на чувствата си, скри ръкописа на дъното на куфара си и потърси друго средство за постигане на слава.
Фрегатата, която ги отвеждаше от Смирна до Константинопол, хвърли котва край остров Тенедос52. Оттам се виждаше входът на Дарданелите — тесен проток, който разделя два континента. Морето течеше бързо като река между високите голи и кални брегове. Това беше този Хелеспонт53, който Леандър бе преплувал, за да стигне до любимата си. На Байрон му се искаше да направи същото. Опита на два пъти: първият опит пропадна, вторият, на 3 май, успя. Той преплува от европейския до азиатския бряг за час и половина. Мистър Икенхед, който плуваше заедно с него, го изпревари с пет минути. Двамата мъже не бяха изморени, но малко премръзнали, а Байрон се чувствуваше необикновено горд от постижението си. Той писа на майка си, на Ходжсън, на целия свят, че е преплувал Хелеспонт и този подвиг — заедно с хленченето на Флетчър и похвалата на Али паша за малките му уши — стана една от основните теми на неговите писма. „Най-напред ще Ви кажа, защото не съм Ви го казвал досега, че два пъти плувах от Абидос до Сестос. Говоря Ви за това, за да Ви внуша уважението, което заслужавам за спортното си постижение, защото с него се гордея много повече, отколкото с всяка друга слава — политическа, поетическа или ораторска.“