По време на престоя си в Тенедос той видя Троада. Планината Ида, напомняща му за хълма на „Хароу“, господствуваше над долината на Троя. От града бяха останали само гробниците на разрушителите му, големи купчини, които напомняха за надгробните могили на датчаните в Англия. Байрон, верен на любовта си към небитието и вечния сън на героите, постоя, унесен в мисли, пред гроба на Ахил. После фрегатата отплува отново към Константинопол и на 13 май 1810 хвърли котва между Сарай и Седемте кули.
От Стамбул Байрон хареса най-много местоположението, бреговете на Европа и Азия, осеяни с палати, позлатеното кубе на „Света София“, Принцовите острови, открояващи се леко в далечината. Самата църква „Света София“ обаче му се стори по-незначителна от „Свети Павел“ в Лондон. „Говоря като cockney54“ — каза той. Вярно беше. Хобхаус също реши, че ориенталските базари „са доста посредствени за човек, който познава магазините на Лондон“. Но и за двамата беше интересно да се разхождат из старите султански гробници, облечени в алени, бродирани със сърма дрехи, с чалми с пера и следвани от яничарите, които бе наел Байрон. Английският посланик Робърт Адеър и секретарят му Кенинг се отнесоха към пътниците като към важни личности. Представиха ги на Капитан паша. За посещението в правителствения дворец между Байрон и Кенинг възникна спор по отношение на етикета. Понеже отказа да върви след него, Байрон напусна свитата. Той се сърди цели три дни, след което написа едно писмо, в което достойно признаваше, че е сгрешил.
Байрон се изкачи покрай Босфора и седна на сините скали на Симплегадите55, които пазят входа му откъм Черно море и които, според преданието, били подвижни и се приближавали, когато минавали кораби, за да ги разбиват. Байрон по цял ден не правеше нищо, само пушеше, яздеше и гребеше с лодка в сладките води на Азия, но беше доволен. Единствено Флетчър го дразнеше: „Непрестанните му оплаквания от говеждото и бирата, глупавото му и престорено презрение към всичко чуждо и неспособността му да научи поне няколко думи от който и да е език правят от него, както от всички английски прислужници, неприятно бреме. Уверявам Ви, че досадата да трябва да говоря вместо него, претенциите му за удобства (много по-големи от моите), капризите му, че не можел да яде пилафа, не искал да пие такива вина, не можел да спи в такива легла, и целият дълъг списък от неволи, например, че конете се спъвали и липсвал чай!!! и т.н. — всичко това може да се стори смешно на случайния зрител, но за господаря му е ужасна неприятност.“
Най-после, на 24 юли 1810 година, Байрон и Хобхаус напуснаха Константинопол. Хобхаус се връщаше в Англия, Байрон щеше да спре отново в Атина. През годината, която бяха прекарали заедно, те си бяха разменяли добродушни подигравки, но за едно приятелство дългото пътуване е твърде голямо изпитание, така че промяната бе добре дошла. Байрон писа на майка си: „Много съм доволен, че отново оставам сам, защото моят приятел ми омръзна — не че друг би бил по-добър, но природата ми ме тегли към самотата и всеки изминал ден увеличава това мое влечение.“
Раздялата беше трогателно мила; Хобхаус я описа в дневника си: „Сбогувахме се не без сълзи с този странен млад човек на каменистата площадка край малкия залив, като си поделихме цветята от едно букетче — може би последното нещо, което поделям с него.“ Писмото, което Хобхаус написа на Байрон след раздялата, свършваше със следния постскриптум: „Запазих половината от букетчето, докато съвсем увехна и дори тогава не намерих сили да го хвърля. И Вие не, нали?“ Той обичаше Байрон повече, отколкото показваше. По време на това пътуване бе открил, че приятелят му е труден за съжителство човек, своенравен, чувствителен и въпреки това — обаятелен. А колкото до Чайлд Харолд, който беше сантиментален в поезията, съвсем не беше такъв в прозата: „Последното Ви писмо завършва с един патетичен постскриптум за някакво букетче; съветвам Ви да го използвате в бъдещия си роман. Не съм подозирал, че имате такива хубави чувства, и предполагам, че се шегувате, но аз обичам шегите.“
През втория си престой в Атина Байрон се настани в манастира на капуцините. Мястото беше красиво: пред него се издигаше върхът Химет, зад него Акрополът, отдясно храмът на Юпитер, а отляво се простираше градът. „Вижте, господине, какво хубаво разположение, каква живописна гледка! Подобно нещо няма във вашия Лондон, господине, не, нито дори Маншън Хаус.“ Паметникът на Лизикрат беше обграден от сградите на манастира. Това беше малък, красив, с кръгла форма храм, превърнат от монасите в библиотека, която водеше към градина с портокалови дървета. Животът, който се водеше в този манастир, не беше много свят. Освен Padre Abbate