Дните преминаваха, изпълнени със смях. Сутрин Байрон се събуждаше от виковете на тези млади веселяци: „Venite abbasso“58, на което гласът на отчето отговаряше важно: „Bisognobastonare.“59 Започнаха и разни любовни истории. На сцената се появи майката на Тереза Марки. „Тя е достатъчно побъркана, за да си въобразява, че мога да се оженя за дъщеря й, но аз имам по-интересни забавления.“ Флетчър, жененият мъж, който толкова бе охкал по жена си Сали, си намери любовница гъркиня. Двамата албански прислужници и преводачът последваха примера му. „Да живее любовта!“ — пишеше Байрон на Хобхаус. „Бъбря с всички — добре или зле — и превеждам Евангелието, но заниманията ми постоянно се прекъсват от лудории; ядем плодове, замеряме се с обелките, забавляваме се: всъщност чувствувам се отново като в училище и толкова малко напредвам, колкото и някога, губейки времето си по същия начин.“ Вечер у игумена се организираха богати угощения на турските сановници. Мюфтията на Тива60 и управителят на Атина се напиваха напук на Мохамед и атическият празник преминаваше бляскаво.
Байрон, разбира се, трябваше да прекоси с плуване и Пирея. Малкият Николо плуваше много лошо. Байрон тъкмо се канеше да скочи от вълнолома, когато от съседен кораб някой го извика на английски. Това беше маркиз дьо Слиго, приятел от „Хароу“, който пътуваше на двумачтовия си кораб с лейди Хестър Станъп. Байрон се зарадва на срещата и направи с двамата няколко екскурзии, но в присъствието на тези англичани той далече не беше така непринуден, както с малките италианци. Лейди Хестър беше доста строга в преценките си: „В погледа му има нещо порочно, очите му са много приближени, веждите смръщени… Странен характер: щедър — преднамерено, стиснат — пак преднамерено; един ден е мрачен и никой не трябва да му говори, на другия ден пък иска всички да се шегуват заедно с него.“ Тази черта бяха забелязали всички, които общуваха с Байрон. Затворен в себе си, неспособен да си представя чувствата на другите, той очакваше от тях да менят настроението си според неговото и се дразнеше искрено, когато тъгата или радостта им му се струваха ненавременни. Застанал между Химет и Акропола, пушейки замечтано лулата си подръпвайки от време на време мустаците си, Байрон виждаше самия себе си като природно явление — скала сред планините; той обичаше простодушните същества, които гледаха тази доста стръмна скала с учудване и възхищение.
Щом срещнеше англичани, крехкото му чувство за щастие се разклащаше. С присъствието си те му напомняха за онова общество, към което Байрон изпитваше едновременно осъзнат страх и неосъзнато уважение. Само в присъствието на младежите или прислужниците се освобождаваше от грижата за мнението на хората. Знаеше, че е странен и своенравен. Беше по детски суеверен, имаше странни навици, като например да държи заредени пистолети до възглавницата си. Необикновената му чувственост го подтикваше към постъпки, които той желаеше да скрива. Хобхаус го притесняваше и ако Флетчър дразнеше често господаря си, то бе, защото този Санчо от Нюстед представляваше малко смешен, но опасен пазител на британските условности в този волен атински живот сред портокаловите дървета, калугерчетата и турците.
През своя втори престой Байрон направи няколко пътувания до Морея