Выбрать главу
61 и Триполис, като редовно се отбиваше в Патрас, защото английският консул му служеше за банкер. Той всеки път с удоволствие разглеждаше пристанището, където изрисуваните кораби, които му напомняха за флотата на Агамемнон, раздипляха платната си в подножието на един бял град. Но местността беше нездравословна: щом духнеше вятърът от Мисолонги, в сезона на комарите, се появяваше малария. Байрон едва не умря от тази болест поради лошо лечение. Какво можеше да направи един нещастен човек с треска срещу един лекар убиец? Природата, младостта и Юпитер се бореха за него, а доктор Романели — срещу него. Флетчър страшно се изплаши. За щастие двамата албански прислужници се грижеха за Байрон и казаха на лекаря, че ще го убият, ако господарят им умре. Дали тази заплаха, дали Юпитер или младостта помогнаха?… Накрая Байрон се възстанови. По време на това боледуване той можа да прецени колко малко държеше на живота. Беше сам, зъзнещ от треска, на два месеца път по море от родината си. „Гледах на смъртта като на лек срещу страданието, без никакво желание за живот, но с пълната увереност, че господ, който наказва на този свят, е оставил един последен подслон за уморените души.“ Беше прибавил на гръцки: „Този, когото боговете обичат, умира млад.“

Когато се завърна в манастира на капуцините, имаше блед и изморен вид. Режимът, който следваше, за да остане слаб и хубав, не беше подходящ за засилване на организма му: турска баня три пъти седмично, за пиене — смес от оцет и вода и единствената по-солидна храна — ориз. Животът през цялата зима беше горе-долу същият, както преди боледуването му. Работеше по малко, написа две сатири — едната в стила на Поуп — Hints from Horace62, а другата — „Проклятието на Минерва“, представляваше силна нападка срещу лорд Елгин. Един ден той запита отец Пол д’Ивре — един от капуцините — дали биха му разрешили да живее в килия. Може би манастирският живот щеше да го изтръгне от отегчението и тъгата. Той каза, че не е атеист. Поиска от игумена да му даде кръст и го целуна със сълзи в очите. За него религията, както всяко нещо, трябваше да предизвика силно усещане.

Но Хансън не изпращаше повече пари и му писа да се връща, за да запази Нюстед и Рочдейл, застрашени от кредиторите и хората на закона. Уви! Трябваше да се върне. Флетчър бе изпратен напред, натоварен с багажа и едно писмо за мисис Байрон: „Бихте ли се погрижили за книгите ми и за ковчежетата с книжа. Моля Ви да ми оставите няколко бутилки шампанско, защото много съм жаден… Предполагам, че сте напълнили къщата с глупави жени, които разпространяват скандални истории.“

Пътуванията бяха повлияли добре на Флетчър — не беше вече такъв „островитянин“, както преди. „След като мина през различни изпитания, Флетчър започна да помъдрява; стана благ и сдържан и обеща след завръщането си да служи за пример на енорията, а в бъдеще — да се издигне като важна личност в рода на Флетчърови.“

Няколко седмици след прислужника на борда на фрегатата „Ла Волаж“ се качи и самият господар. Николо Жиро го придружи до Малта. Байрон водеше със себе си двама гръцки прислужници. Един от албанските му прислужници, когото трябваше да освободи, излезе разплакан от стаята му. „А като си спомня, че при заминаването ми от Англия един от най-близките ми и благородни приятели се извини, че не може да дойде да се сбогува с мен, защото трябвало да води някаква роднина по покупки, се чувствувам не само оскърбен, но и учуден, сравнявайки настоящето с миналото.“

От Малта пътуването продължи тридесет и четири дни. Той беше сам, нямаше интересни събеседници, но се наслаждаваше на самотата си. Общо взето, не можеше да се оплаче от това пътешествие. За малко не загина на турския кораб, преживя приключение с една омъжена жена в Малта, гостува на един паша, влюби се в три млади гъркини в Атина, прекоси Дарданелите, написа няколко строфи, научи от едно калугерче италиански. Любува се на красиви пейзажи, припомни си едно героично минало и си възвърна за цели шест месеца младостта. През това време беше разговарял с французи, италианци, гърци, турци, американци и можа да се запознае с възгледите и обичаите на други народи. Цял век да бе прекарал в пушалните на лондонските клубове или да се бе излежавал в някоя извънградска къща, не би придобил толкова много полезни и интересни познания.

Винаги е любопитно да се проследи в един човешки живот последователното формиране на пластовете, които, втвърдени от времето, ще определят даден характер. Върху наноса на прадедите — буйността на Гордънови и чувствения темперамент на Байронови — се бе образувал един физически нанос — недъгавост, която пораждаше омразата към света, и красота, която предоставяше средствата за отмъщение. Върху тесногръдата и мрачна религия, преподавана му от първите шотландски учители, се бе наслоил — без напълно да я заличи — волтерианският деизъм на студентите от Кеймбридж, върху наивния сантиментализъм от юношеството — един ироничен и горчив хумор. Представата за света, която създаваше сега този вътрешен пейзаж, беше проста. Земното кълбо било сътворено, без да знаем с каква цел, от един бог, който изглежда безразличен към нашите страдания. Хората, движени от чувствата си, от съдбата, се стремят или към приятни усещания, което е разумно, или към слава, което е безумство. Империите се издигат и падат като вълните на морето. Всичко с изключение на удоволствието е суета.

вернуться

61

Име, дадено през средните векове от венецианците на Пелопонес. — Б.пр.

вернуться

62

По Хораций (англ.). — Б.пр.