Два дни по-късно той научи, че Матюс се бе удавил в Кам. Заплел се във водораслите, дълго и мъчително се борил да се освободи, но напразно. Колко пъти Байрон му бе казвал: „Лошо плувате, Матюс, ако продължавате да държите главата си толкова високо, някой ден ще се удавите.“ Какво завръщане! Майка му, най-прекрасният от приятелите му… Невидимият противник удряше шеметно и силно. „Ударите следват така бързо един след друг, че просто обезумявам… Изглежда, някакво проклятие е надвиснало над мен и близките ми. Майка ми е вече само един проснат в къщата труп; един от най-добрите ми приятели току-що се е удавил. Какво мога да кажа, да мисля или правя?… Мир на праха им! Съжалението не може да ги събуди. Една въздишка по изчезналите, и поемаме отново мрачното еднообразие на живота с увереността, че и ние ще получим покоя си.“
Сам в огромното абатство, заобиколен от странните си талисмани, черепа на монаха, черепите на атиняните, нашийника на Боутсуейн, той си припомняше веселите вечери, които бе прекарал в същата тази стая с Хобхаус и Матюс. Писа на Хобхаус да дойде; щяха двамата да пият за паметта на Матюс, „защото това «възлияние», ако не може да стигне до мъртвите, успокоява поне живите и защото само за тях смъртта може да бъде нещастие“. В очакване на това посещение или на посещението на Ходжсън, той беше сам, сам със своите кучета, с таралежите, с костенурките и „онези гърци“. Чувствуваше се угнетен. „На двадесет и три години съм съвсем сам, а какво ли ме очаква на седемдесет? Вярно е, че съм още твърде млад, и мога да започна отново, но с кого да си припомням веселата част от живота?“ Излегнат на софата, той се отдаваше на размишления, дъвчейки тютюн — нов навик, който бе възприел за успокояване на глада. Можеше да се вижда със съседите си аристократи, но „аз не съм общителен човек и не се чувствувам добре сред графини и знатни госпожици, особено в момент, когато се връщам от далечна страна, където не съществува обичаят мъжете да се бият за жени, да ги преследват, за да танцуват с тях, нито е позволено смесването на жени с мъже (пред обществото), така че трябва да ми се прости вродената мнителност и двете години странствуване“.
Разбира се, той нямаше да започне сега да ухажва една нова Мери Чауърт. Зае се с „чувствени удоволствия“. Групата на момичетата от Пафос67 се бе разпръснала. Той върна най-хубавите от тях. Завъди отново дивеч в имението: „Яребиците са в изобилие, зайците са доста хубави, фазани няма чак толкова много, а чифликчийските момичета… Понеже съм голям привърженик на дисциплината, наскоро издадох едно разпореждане за премахване на бонетата; подрязани коси под никакъв претекст; позволяват се корсети, но не много ниски отпред… Лусинда ще поеме командуването на всички, които ще оправят леглата в къщата.“ Както в мъртвешките танци на скулпторите от Средновековието, така в живота на Нюстед се редуваха младите и голи тела с черепите и скелетите.
Байрон работеше малко. Не пишеше нови поеми. Забавляваше се само да отрупва с бележки в проза коректурите на „Чайлд Харолд“, които пристигаха вече от Лондон. Далъс, който беше вярващ и благочестив човек, му изпрати писмо, в което възразяваше срещу онези строфи, в които Чайлд Харолд, откривайки колко многобройни са религиозните вярвания на хората, доказваше всеобщата им неистинност. „Ако сред слабите и покварени хора — пишеше Далъс — религиите са могли да господствуват една след друга, ако Юпитер и Мохамед, една заблуда след друга, са могли да проникнат в съзнанието на заблудените, това не доказва, че не е имало истинска религия… Ако един череп е чудесен повод за нравоучителни размисли и ако, след като е бил прояден от червеите, никой светец, мъдрец или софист не може да го възстанови, от това не следва, че могъществото на бога е ограничено и че онова, което е било оставено на разруха, не може да се възобнови.“ След това писмо Байрон върна безсмъртието на душата в сферата на приятните хипотези.
Тук-там той прибавяше по някоя строфа в памет на близки; мисис Байрон, Уингфийлд, Матюс получиха своите станси — своите надгробни надписи. Към близките на Байрон, които бяха умрели, се прибавяше Едълстоун, хористът от Кеймбридж, починал през май 1811 година. И за него, както и за другите, имаше строфа, една поема за разбитото сърце и поемата На Тирза. При по-щастливи времена Едълстоун щеше дълго време да бъде оплакван от Байрон, но „той беше почти забравил вкуса на скръбта и беше преситен от мъка“. Можеше ли след толкова доказателства да се съмнява във враждебността на съдбата? Сега вече беше сигурен, че всяко същество, което обикне, ще бъде осъдено, заради тази любов.
67
Название на два древни града на остров Кипър, прочути със своите храмове на богинята на любовта. — Б.пр.