Той реши да отиде да живее в Лондон, където можеше поне да върши нещо в Парламента и да се занимава с коректурите на своя ръкопис. „Каквото и да е, стига само да ме излекува от спрягането на проклетия глагол «отегчавам се».“
XV
Annus mirabilis68
Кой не пише, за да се хареса на жените?
В Лондон Байрон вече не се ограничаваше както някога само с обществото на Хансън и на Далъс. Далъс беше предал „Чайлд Харолд“ на Джон Мъри, който бе станал най-модният издател. Връщайки се от упражненията по фехтовка при Анжело или от стрелба с пистолет при Мантон, Байрон обичаше да се отбива при Мъри. Там той се развикваше, оплаквайки се от закъсненията на печатницата, после си избираше за прицел някоя книга от библиотечните полици на Мъри и я разсичаше на две с края на бастуна си, повтаряйки: „Кварта, секста… кварта, секста“69, докато Мъри четеше на глас новата, току-що донесена строфа. „Добра идея, Мъри, а, добра идея, нали?“ — питаше Байрон, без да спира унищожаването на книгата, мърморейки полугласно: „Кварта, секста… кварта, секста…“ Мъри, който обичаше кожените подвързии на книгите си, не се сърдеше, когато Байрон си тръгваше. Оттам той отиваше да вечеря със своя приятел Том Муър при Стивънс на Бонд стрийт.
Том Муър беше онзи Томас Литъл, авторът на невинно еротичните поеми, които преди няколко години разпалваха страстите на учениците от „Хароу“. Когато Байрон публикува Englich Bards70, един пасаж от сатирата му бе засегнал Муър и той му бе написал предизвикателно писмо, което бе поверил на Ходжсън, за да му го предаде; Байрон обаче вече беше заминал за Ориента и писмото бе останало неразпечатано у Ходжсън. При завръщането на Байрон Муър се заинтересува за писмото си. Байрон отговори, че никога не е получавал такова писмо, издири го и като доказателство за искреността си му изпрати писмото неразпечатано. Муър, който наскоро се бе оженил за една очарователна девойка и нямаше никакво желание да се дуелира, предложи на Байрон да заменят дуела с един обяд.
Щом му предстоеше да дава обяд, Муър обикновено решаваше да го организира в дома на Роджърс, който дължеше високото си положение в литературните среди колкото на превъзходната си трапеза, толкова и на оригиналните си поеми. Син на богат банкер либерал, той беше постъпил на работа в банката на баща си, но на двадесет и седем години учуди Лондон с публикацията на една доста добра поема, „Насладите от спомена“. Банкер-поет, това беше нещо ново. По този повод лорд Елдън, чийто банкер беше Гозлинг, бе казал: „Ако моят стар Гоци си позволи не да напише, а дори само да каже нещо остроумно, още на другия ден ще закрия сметката си при него.“ Но Роджърс бе харесал на обществото и дори най-недостъпните къщи бяха отворили вратите си за този дребен, превзет, духовит и язвителен човек — слаб като скелет и блед като мъртвец.
Нима мъртвецът може да бъде деен и бърз? Роджърс вършеше всичко с предпазливост и ловкост. Той бе построил къщата си с педантична грижливост — като поема — на едно великолепно място над Грийн парк. Всичко в нея беше прекрасно — красиви мебели в строг класически стил, хубави картини; в библиотеката — най-добрите произведения на най-добрите автори, върху масата — вази от алабастър. Липсваше само жена, но Роджърс бе останал ерген. За един естет с такъв бавен ритъм на живот женитбата е постъпка, която много прецизно трябва да се обмисли. Понякога той казваше на своята добра приятелка лейди Джързи: „Ако имах жена, поне щях да имам на кого да държа.“ — „Да — отговаряше тя, — но жена ви може би щеше да държи на някой друг.“ Така че той приемаше гостите си сам в една прекрасна къща и даваше изискани вечери, подправени пикантно от хапливото остроумие на господаря, който беше по природа злонравен и егоистично устроен, но разточителен по отношение на парите си, което за един богат човек понякога е удобно средство да пести чувствата си.
Вечерите на Роджърс бяха истински произведения на изкуството; кухнята, подборът на гостите — всичко беше изрядно. На този помирителен обяд освен Байрон и Муър той покани само още един поет, Томас Камбъл, като помоли двамата си приятели да го оставят сам да посрещне непознатия гост, тъй като знаеше, че младият човек куца и се опасяваше да не би той да се смути при влизането. Всички бяха удивени от красотата на Байрон и от изтънчените му маниери. Поради смъртта на майка си той беше в траур, а черните дрехи подчертаваха одухотвореността на бледото му лице. Роджърс му предложи супа: „Не никога не ям супа.“ — „Риба?“ — „Не, благодаря.“ Поднесоха агнешко. Същият въпрос; същият отговор. „Чаша вино?“ — предложи Роджърс. „Не, никога не пия вино.“ Роджърс отчаяно попита какво яде и пие Байрон. Отговорът беше: „Само сухи бисквити и газирана вода.“ За съжаление в къщата нямаше нито едното, нито другото. Байрон вечеря смачкани на пюре картофи, полети с оцет. Стори им се интересен, но необщителен. Няколко дни по-късно, срещайки Хобхаус, който най-после се бе завърнал от своите войни, и научавайки, че е приятел на Байрон, Роджърс го запита: „Колко време лорд Байрон ще спазва сегашния си режим?“ — „Дотогава, докато му обръщате внимание върху този въпрос.“