При първото посещение, което направи в Мелбърн Хаус (тъй като лейди Каролайн живееше заедно със свекърва си, лейди Мелбърн), той свари там Роджърс и Муър. Лейди Каролайн се бе върнала току-що от езда и се бе излегнала на един диван, без да смени дрехите си. Когато съобщиха за Байрон, тя избяга. Роджърс каза: „Щастлив човек сте Вие, лорд Байрон. Ето че лейди Каролайн избяга, за да се разкраси, щом чу за Вашето идване, а при нас стоеше с изцапаните си дрехи.“ Като видя двамата мъже, Байрон се намръщи. Не можеше ли да бъде сама? Тя го покани да отиде отново у тях същия ден на вечеря. Той отиде и скоро в Мелбърн Хаус не можеше да се срещне друг човек освен Байрон.
Къщата беше една от най-красивите в Лондон и както домът на Холънд — интелектуален център на либералната партия. Семейство Лам, станало Мелбърн чрез перската титла, принадлежеше към сравнително отскоро забогатял род, но който бързо се бе издигнал. В началото на XVIII век един член от фамилията Лам, адвокат по професия, се беше замогнал. Към 1750 година синът му бе купил замъка Брокет Хол и понеже притежавал половин милион лири стерлинги в земи и половин милион в налични пари, бил произведен, според неписаните закони на кралството, баронет73. Баронетът се беше оженил за една особено красива жена, Елизабет Милбанк, и бе станал член на Парламента. Министър-председателят, който имал нужда от мнозинство и знаел как се получава, направил баронета лорд Мелбърн. По-късно с умението си да спазва външно благоприличие и с остроумието си, което напомняше за „Опасни връзки“, лейди Мелбърн беше успяла да води бурен живот без скандали, да се хареса на Уелския принц и да покори цял Лондон.
Първите две деца на Мелбърнови бяха момчета. Бащата обичаше по-голямото, което приличаше на него, а майката — по-малкото, Уилиям Лам, който приличаше на лорд Егръмонт. Тя го глезеше. Израснал без всякакъв контрол и дисциплина, в една атмосфера на най-екстравагантно разточителство и пълна морална свобода, пренебрегван от бащата, който живееше в къщата като мълчалив и неодобряващ обстановката гост, този син бе станал ленив, остроумен и покварен младеж. През 1805 година той се бе оженил за дъщерята на лорд и лейди Безбъро, Каролайн Пънсънби, тази, с която се бе запознал лорд Байрон.
Доста смел брак по любов. Каролайн беше очарователна и своенравна. Майка й, лейди Безбъро, бе получила лек апоплектичен удар три години след раждането на дъщеря си, което бе наложило отглеждането на малката да бъде поверено на леля й Джорджиана, дукеса Девъншър. Дукесата се бе занимавала с нея толкова, колкото и със собствените си деца, т.е. беше ги оставила в ръцете на прислугата. Отгледано в лукс и без надзор, „хранено в сребърни съдове, но принудено да си ги взима само от кухнята“, това момиченце беше убедено, че на света има само дукове, маркизи и просяци. „Ние нямахме представа, че хлябът и маслото се правят от хората, нито как се доставяха в къщи — никога не се бяхме замисляли за това. Смятахме, че конете се хранят с говеждо месо. На десет години не знаех да пиша… Не можех да сричам буквите, но съчинявах стихове, които всички харесваха. Предпочитах да къпя кучето си или да лъскам някоя шпора, или да обуздавам конете.“ Последствията от това възпитание бяха обезпокоили лекарите: „Лейди Каролайн беше капризна, изпадаше в силни нервни кризи и така рязко менеше настроението си, че понякога се страхувахме дали е напълно нормална.“ До петнадесетгодишната си възраст тя не беше учила нищо. После изведнъж се увлече в гръцки и латински, започна да изучава музика, френски, италиански, живопис; разиграваше комедийни сценки, рисуваше, правеше карикатури и за няколко години стана една от най-интересните девойки на Лондон.
Тя ненавиждаше точността. Датираше писмата си с „бог знае кой ден“. Изпращаше книга на брат си, а признаваше, че не знае адреса му. Силната й чувствителност бе известна на всички. Братовчедка й, Хариът Кавендиш, веднъж каза във връзка с пристигането на Бенжамен Констан74 в Лондон, за да чете свои произведения: „Помолих Каролайн да дойде и да заплаче, за да ни разчувствува всички.“ Най-обаятелното у нея беше способността й да преминава от меланхолия към радост, от приятелска закачливост към поетична сериозност без преход, като феите на Шекспир. Обожателите й я наричаха Ариел, Силф, Младата дивачка и се възхищаваха от тази очарователна непоследователност; по-сериозните съжаляваха, че от разглезеност малко маниерничи, а жените я намираха преднамерено превзета от желание да смайва хората.
73
В Англия — наследствена титла на членовете на един рицарски орден, създаден през 1611 г. от Джеймс I. — Б.пр.