Тя срещна за първи път бъдещия си мъж, Уилиям Лам, когато беше на тринадесет, а той на деветнадесет години. Вече беше чела негови стихове. Имаше „лудо желание“ да се запознае с него. Видя го и обикна това момче с искрящи очи, с вид на денди, малко небрежен, което много й допадна. Тя му хареса. „От всички млади момичета в Девъншър Хаус — каза Уилиям Лам — точно това желая.“ Този ден той реши, че ще се ожени за нея. Каролайн дълго време му отказваше. „Аз го обожавах — казваше тя по-късно, — но знаех, че съм нетърпимо същество и не исках да го правя нещастен.“ Той обаче упорито я преследваше и в 1805 година успя да получи съгласието й.
В деня на сватбата тя беше очарователна, но нервна. Силно се ядоса на епископа, който извършваше венчавката, разкъса роклята си, припадна и се наложи да я отведат в колата. Странно начало, но чаровният й съпруг сякаш изпитваше удоволствие да поощрява още повече слабохарактерността й. Уилиям Лам презираше нравствеността; спазването на моралните норми му се струваше досадно и просташко. „Може би не съм прав — казваше той, — но никога не мога да изпитам ни най-малко угризение или съжаление за часовете, в които съм преживял истинско удоволствие, дори да е било безразсъдно или порочно.“ Лейди Мелбърн, жена с опит, споделяше разбиранията на сина си за морала, но смяташе, че не бива да се говори за това. Една жена несъмнено можеше да прави безнаказано каквото си иска — тя самата го бе доказала, — но трябваше да знае как. Тя не одобряваше откритото кокетство на снаха си, прекалено явното удоволствие, с което тя приемаше вниманието на сър Годфри Уебстър например. Но Уилиям се смееше на това и Каролайн ставаше все по-безразсъдна.
Лейди Мелбърн, която през целия си живот бе успявала така добре да съчетава своето леконравие с почтеността, реши да даде на тази Титания75 урок по светска мъдрост. Това решение на „зрялата, но още красива жена с ясен ум“, ироничен и точен, бе отхвърлено от неразумната снаха, която най-ласкаво и мило обясни на своята „скъпа, много скъпа лейди Мелбърн“, че нейното поведение е резултат от поведението на мъжа й. Уилиям самият я бе наричал лицемерно добродетелна, беше й казвал, че е превзета, беше се забавлявал да я учи на неща, за които никога на бе чувала, и се стигна дотам, че тя взе да смята всичко за позволено. Странното беше, че и Уилиям започваше да изглежда нещастен въпреки маската, която си слагаше пред хората. Какво всъщност целеше той? С присъщата си закачливост, скривайки под сянка на тъга веселото си откровение, тя го помоли да вземе мерки за брака им: „Мисля, скъпи Уилиям, че от известно време не можем да се търпим един друг… Занапред сутрин ще бъда мълчалива, след вечеря забавна, покорна, смела като героиня от роман, стигнала предела на своите нещастия, силна като планински тигър… Само че вие би трябвало да ми кажете: «Разсъждавайте повече, говорете по-малко.»“ Той се задоволи да отбележи в дневника си: „По-рано, като видех някое семейство, че върви зле или че децата в някой дом са нетърпими, упреквах съпруга или бащата. Откакто се ожених, разбрах, че тази присъда е била лекомислена и прибързана.“ Такова беше — вече полуразрушено от една разочарована жена — семейството, на което Байрон стана така неочаквано близък.
Ролята на домашен приятел беше нова за него и му харесваше повече, отколкото си признаваше. Той обичаше да отива към единадесет часа сутрин в будоара й, да участвува в интимния живот на една жена, да отваря писмата, да гали децата, да избира роклите й за деня. През първите седмици приятелството в Мелбърн Хаус остана платонично. Байрон „говореше дълго с ниския си глас и люлееше на коленете си малкото момченце на Каролайн“, едно слабичко дете с безжизнен поглед, което изглеждаше „изостанало“ в развитието си. Той знаеше, че тя очаква от него да бъде байронист, а не Байрон; говореше й за проклятието, което тегнеше над семейството му; за Гордънови, за Лошия лорд, за смъртта, която засягаше всеки, когото обикнеше, за майка си, за приятелите си, загинали в един месец, за сърцето си от мрамор и за красивите ориенталки. А тя го слушаше с възхищение и го намираше толкова различен от Уилиям Лам и толкова красив.
Обичаше ли я той? По-късно го отрече. Тя не беше „неговият тип“. Тялото й макар че беше грациозно, беше прекалено слабо, за да бъде наистина хубаво. А нямаше и онези очи на газела, онази „плахост на антилопа“, нито грацията на Пери76, която Байрон търсеше още от детството си. Въпреки това тя притежаваше една „безкрайна жизненост“, а и за честолюбието му не беше без значение близостта му с Мелбърн Хаус — особено ласкателно за един млад мъж, който до преди петнадесет дни имаше в Лондон само неколцина приятели. Очевидно Байрон се изкушаваше да се отдаде на чувството, което у нея изглеждаше необикновено силно. Веднъж Далъс свари у Байрон един паж, облечен в коприна и дантели, а самия Байрон „така погълнат от едно писмо на лейди Каролайн, че сякаш цялото му време и мисъл бяха отдадени на него и на отговора, който трябваше да даде“. Добродушният Далъс сметна за свой дълг да го предпази от това опасно за нравствеността общество и от една жена, за която всички казваха, че е луда. Но Байрон сам се защищаваше.