„Вашата Анабела е една загадка — пишеше дукеса Девъншър на своя син, който бе влюбен в нея, — ту обича, ту не обича, щедра, пък се плаши от бедността — не мога да я разбера. Надявам се, че няма да страдате заради нея; в действителност тя е парче лед…“
Тя не беше парче лед. И тя като Байрон беше имала романтични приятелства в детските си години. В мечтите си на малко момиче, доверени твърде рано на дневника й (имаше влечение към писането), тя си бе представяла, че е героиня на всички големи самопожертвувателни дела в историята. Беше защитавала Термопилите, беше се грижила за болните от чума… После, под влияние на религията, бе опитала да надвие буйния си характер. И вярваше, че е успяла.
„Лорд Байрон — продължаваше дукесата — леко я ухажва; но тя не дава вид, че го харесва освен като поет, а той нея — като съпруга.“
Само като поет ли го харесваше тя? Не беше съвсем сигурна. Слушайки със съжаление за скандалните любовни отношения на братовчедка си с лорд Байрон, тя вярваше, че „той искрено се разкайва за злото, което е причинил, макар че не е имал силата (поне без нечия помощ) да възприеме един нов начин на живот, да се отдава на друг вид чувства“. „Прокълнат ангел“ — казваше той за себе си, тя сериозно се съгласяваше с това и мислеше, че може би точно тя, искрено вярващата, би могла да му бъде помощта, от която имаше нужда този красив ангел, за да бъде спасен. Той се държеше простичко с нея, „като към много добро дете“. Все пак тя забеляза у него желание да се харесва, както и че държанието му към жените бе съвсем различно от това към мъжете. Ан-Изабела Милбанк се занимаваше с лорд Байрон много повече, отколкото бе добре за спасението му, поне на този свят.
Август 1812 година. Своенравното поведение на Каролайн Лам започваше да става нетърпимо. Една сутрин лейди Безбъро посети дъщеря си и я помоли да тръгне с нея за Ирландия; Уилиям също щеше да дойде по-късно и така щеше да се сложи край на тази история. Докато тя беше там, се появи и лорд Мелбърн, който каза няколко строги думи на Каролайн. Тя се ядоса и отговори така безочливо, че лейди Безбъро се ужаси и изтича да извика лейди Мелбърн от долния етаж. Когато двете пристигнаха, лейди Каролайн бе избягала, без да се облече. Старият лорд Мелбърн обясни, че тя го заплашила, че ще отиде да живее при любовника си, а той й отговорил: „Вървете по дяволите!“
Двете майки дотичаха при Байрон, но го намереха сам и също така учуден като тях. Тази постъпка на две важни дами му се видя забавна. Една година по-рано те не го и познаваха, а сега бяха стигнали дотам да го молят да накара дъщерята на едната и снахата на другата да се прибере при мъжа си.
Интересно възмездие. Той даде почерпка на кочияша на семейство Лам и получи адреса, на който Каролайн го бе накарала да я заведе. Намери я в къщата на един лекар в Кенсингтън81 и почти насила я заведе при майка й, която от вълнение получи нов пристъп.
Тази история се научи от цял Лондон. Самият принц-регент повика лейди Безбъро и й каза, че смята всичките за луди — и двете майки, и дъщерята — и че лорд Байрон бил омагьосал цялото това семейство. Според него отиването на майките при любовника бе непростимо: „Никога не съм чувал подобно нещо… Майките да му станат довереници! Какво щяхте да помислите, ако някога бях взел за довереник лейди Спенсър? (Майката на лейди Безбъро.)“ Сравнението му се стори толкова смешно на лейди Безбъро, че въпреки сериозността на разговора тя не се въздържа и се засмя.