Незащитен повече от друго чувство, мислите му се плъзнаха отново към Огъста, когато неочаквано той получи едно писмо. То беше от Зорницата на Анзли, от неговата М. А. Ч. My old love of loves.92 Това беше съвсем кратка бележка: „Мой скъпи лорде, ако дойдете в Нотингамшиър, елате да ме видите в Едуалтън, където Ви очаква една много стара и много искрена приятелка, която силно желае да Ви срещне. Искрено Ваша Мери“. Цялото омайващо съжаление по миналото възкръсна отново от тези четири реда. Той знаеше, че е нещастна… Джек Мъстърс беше труден съпруг. За него фермерите казваха, че бил най-добрият господар, но че щели повече да го обичат, ако бил по-малко жаден за дъщерите им. Амазонките от ловните му приключения деляха сърцето му със селянките. Жена му — тъжна и унизена — се бе оттеглила от Анзли и живееше с една приятелка в малка селска къща близо до Нюстед. Байрон не можеше да си представи без жал своята Мери, към която животът се бе отнесъл така сурово. Тя беше разглезена, богата наследница, обожавана от майка си, от хората в имението, от него. Сигурно сега страдаше.
Трябваше ли да й отговори? Той вече знаеше, че тя не е онова божествено същество, за каквото я бе смятал в младостта си, но бе свързан с нея чрез толкова много спомени. Да види отново една от някогашните усмивки?… Някакъв благоразумен инстинкт го предупреждаваше, че истинската Мери Чауърт вече беше плод на въображението му. Какво искаше другата? Готова ли бе да го обича? Малко вероятно; тя минаваше за много непорочна жена. Впрочем в следващото си писмо тя казваше, че „го счита за любим брат“, добавяйки: „Вие едва ще разпознаете в мен щастливото създание, което някога познавахте. Станала съм толкова слаба, толкова бледа, толкова меланхолична. Вие сте срещали много хора, аз — съвсем малко. Но и малката част, която можах да наблюдавам, ме отвращава; много повече очаквах от хората изобщо, като ги преценявах по собственото си сърце.“ Фразите звучаха тъжно и грациозно, за да го трогнат. „Вие сте срещали много хора, аз — съвсем малко…“ Но какво можеше той да направи за нея? Да отиде в провинцията, за да влачи едно „недъгаво приятелство“? Защо?
И въпреки това той беше изкушен, така както винаги го изкушаваше всяка жена, която му дадеше малко аванс. Това сърце, което кацаше винаги на най-близкото място, започна да изпробва крилете си. Щеше ли да се преклони тя? Едва ли. Там беше „скъпата приятелка“, с която тя живееше и която сигурно беше някакъв страшен пазител на благодетелта. В писмата си Мери говореше за ужасната репутация на Байрон. Да, и въпреки тази ужасна репутация, тя му беше писала. Не беше ли това едно самопризнание? Не бягаше ли и тя като лейди Франсис и като всички останали, за да бъде настигната? Не рискуваше ли обаче той, ако се хване на тази игра, да бъде отново нападнат от старата си болест? Лейди Мелбърн, към която се бе обърнал, заяви, че вече нищо не разбира: „Не можете да очаквате от мен да разбирам и да Ви обяснявам цялата бъркотия, която съществува между всичките тези различни дами, за които ми говорите. Вие сте им свикнали и безсъмнено за Вас е по-ясно.“
Ясно ли? Не, за него не беше ясно. Той беше слаб. Откакто споменът по лейди Франсис започна да бледнее, Огъста отново го занимаваше изцяло. По време на престоя му в Астън Хол той почти я бе забравил. Толкова малко й бе писал, че тя го бе помислила за сърдит. Въпреки това през ноември той й изпрати портрета си. Тя, която се бе страхувала да бъде обикната и се бе уплашила да не би вече да не е, му изпрати едно пакетче, което съдържаше къдрица от нейните коси, и бележка на френски език:
Да споделям Вашите чувства,
да гледам само чрез очите Ви,
да действувам само по съвета Ви, да
живея само заради Вас, това са моите
желания, моите проекти и единствената
съдба, която може да ме направи щастлива.
Под къдрицата си бе написала: „Огъста“.
Байрон добави: „Косата на тази, която най-много съм обичал.“
Той се отказа от борбата. „Чувството, което от известно време ме е погълнало, носи в себе си някаква смесица от ужас, който прави всички останали да изглеждат нищожни. Накратко, едно от въздействията му напомня за историята с Митридат, който, свиквайки постепенно с най-силната отрова, стигнал дотам, че останалите вече не му действували, когато потърсил в тях лек за болките си и средство за освобождаване от живота.“
Той работеше con amore93 над една нова поема — „Корсарят“, „отразяваща до голяма степен преживяното“. За епиграф беше сложил стих на Тасо