Между Байрон и Байроновия герой приликите бяха очевидни: благородно потекло, нежна и пламенна душа в юношеските години, разочарование, гняв, отчаяние. Но Байроновият герой преживяваше драмите, за които Байрон мечтаеше. Конрад беше човек на действието, пиратски главатар; Байрон, който съжаляваше за своята леност, не вършеше нищо. Конрад беше силен, Байрон куц; Конрад обгорял, Байрон блед. Смехът на Конрад беше присмех, „който предизвикваше едновременно гняв и ужас“; смехът на Байрон беше весел и чаровен. У Байрон имаше нещо детско. Той притежаваше здрав разум и чувство за хумор. В пристъпи на ярост ставаше Конрад за миг, но в обикновения живот Байрон и Байроновият герой не можеха да се разбират и представляваха общество, опасно един за друг. Въпреки волята си Байрон приписваше на мъжете, които рисуваше, много от своята слабост, макар че искаше да бъдат силни; Байроновият герой ставаше за Байрон театрален и фалшив модел, на който се чувствуваше задължен да подражава. Защищавайки Конрад, той защищаваше себе си.
„Достоен син на добродетелта, той щеше да умре от клевета“ — това беше самият той, наивният юноша. Хората и най-вече жените го бяха изпратили в училището на Разочарованието. Отсега нататък искаше да бъде корсар, човек извън закона, „човек на престъплението и на любовта“, доблестен посвоему, враг на човешкия род — с изключение на едно същество, защото Конрад обичаше една жена, която Байрон бе назовал най-напред Франческа, като спомен за лейди Франсис, а после — Медора.
Те, героините на Байроновите поеми, бяха също интересни за анализиране — нежни, нереални, проекции на онзи „красив идеал“, който Байрон отказваше да намери в действителния живот. „Един истински сластолюбец — казваше той — не изоставя душата си на грубата действителност. Любовта изключва онова, което е земно, материално — физическото удоволствие. Единствено като забулваме тези понятия, като ги забравяме почти напълно, като едва ги назоваваме само пред себе си, ние можем да им попречим да ни отвращават.“ Твърде учудваща философия за ученик на лейди Мелбърн. Но тези големи гладници за развлечение говорят твърде много за страстите на любовта, след като са открили, че голата чувственост е безсилна да успокои отегчението им. Единствено жените винаги са били реалистки в любовта, а Конрад, също като създателя си, обичаше с рицарска любов Медора, Пери на неговото въображение.
Веднага щом предаде „Корсарят“ на Мъри, Байрон замина на 17 януари със сестра си за Нюстед. Склоновете и пътеките бяха покрити със сняг, абатството беше много красиво под това зимно небе. Отначало той бе смятал да посети Мери Чауърт, която се намираше толкова наблизо. Но пътищата бяха разбити от заледяването, а и присъствието на Огъста правеше Нюстед толкова приятен за живеене. Никак не беше необходимо, както с лейди Каролайн, да си остроумен във всяка фраза: „Никога не скучаехме, бяхме винаги съгласни един с друг и се смеехме много повече, отколкото подхождаше на тази строга сграда. Впрочем домашният уют ни правеше много по-забавни един за друг, отколкото бихме могли да бъдем за хората.“