Выбрать главу
99, преди да си легне, Байрон работеше. Той пишеше една поема — „Лара“ — и този път дори не бе направил усилие да премести действието на ориенталска земя. Лара не принадлежеше на никоя страна, на никоя епоха. Той беше чистият Байронов герой: великодушен, със сърце, създадено за любов и жигосано още от детството, силно податлив на младежки илюзии и напълно съзнаващ безсмислието им — такъв беше Лара, който приличаше на Конрад, който приличаше на Чайлд Харолд, който приличаше на Байрон. Някои от строфите на „Лара“ създаваха такъв ясен портрет на автора, че самата Огъста остана изненадана.

Бе пълен той с необяснима смес от обич и омраза, дълг и чест, съмнение и търсене наслуки; бе мълчалив — туй тема бе за клюки. Какъв бе Лара, този непознат! Той ненавиждаше ли тоя свят? Но някой все пак бе се убедил, че весел той сред веселите бил. Ала усмивката му флегматична изглеждаше отблизо саркастична. Бе погледът му тъжен и все пак дори в тъгата си той беше благ; преди бе любил нашият герой; днес мразеше разочарован той; презрение стаил в сърцето зло, след като бе най-лошото дошло, от живите той беше отчужден, бе бродещ дух, до друг дух приближен…

„… Отчужден от живите…“ — една от упоритите му представи за самия него. Той всъщност беше бродещият дух, съществото, родено за свръхчовешки живот, което Съдбата бе довела до престъплението. Колкото по-възвишен характер носи човек, толкова по-опасен става той, когато е разочарован. Ако един престъпник е започнал живота си с добро, ожесточението му се засилва от примесеното с угризение чувство на завист. Завист към онези, по-щастливите от него, които са могли да използуват силата си, без да влизат в битка с хората; завист най-вече към този, който самият той би могъл да бъде и какъвто е бил само за миг. Както Луцифер-демонът завижда на Луцифер-архангела, така Байрон завиждаше на Байрон. Малко деца са имали толкова благородни мечти, като младият бог от планината Ида. Прокълнатият от Бенет стрийт не можеше да намери успокоение. Щеше ли той да прости на „бившия-бъдещ Байрон“100, че е бил някога пламенен и нежен?

Настъпи лятото. Байрон заведе Огъста на море в Хейстингз и те прекараха там заедно юли и август. После той се прибра сам в Нюстед. В Париж войниците пееха: „Ще се върне…“ и се застъпваха за сивия редингот101. Огъста и брат й — също като децата — си пишеха писма, изпълнени с кръстчета, за да изразят нежността си.

XXI

Годеж

Нюстед. Няколко месеца адвокатите на купувача бяха водили спорове с Хансън; но Хансън беше твърд, а договорът му — добре направен. Младият Клоутън трябваше да се подчини на закона и Байрон получи отново своето абатство заедно с двадесет и петте хиляди лири неустойка съгласно договора, с които можа да изплати някои от дълговете си. В продължение на петнадесет дни той остана сам. Беше поканил обаче Том Муър: „Мястото заслужава да се види, поне като старина, макар че, уверявам Ви, в по-младите ми години тук чудесно сме се забавлявали; но това е вече минало. И въпреки всичко призраците, готиката, езерните води и развалините все още го съживяват.“ Но готиката и развалините не бяха съблазнили Том Муър и в началото Байрон имаше един-единствен компаньон — призракът на черния монах, който мина покрай него в един от коридорите и го погледна с блясък в очите, без да се спре.

Щом остана сам в Нюстед, Байрон започна да мисли за женитба. Защо не? Абатството беше тъжно. Не би било зле да има „някой, с когото да скучае заедно от време на време“. „Той не обичаше толкова самотата, колкото удоволствието да обяснява на някоя жена, че обича самотата.“ От всички форми на любовта само брака не беше опитал. Той обичаше необикновеното, опасното. За човек с неговата репутация бракът не беше ли необикновено нещо? Близките му съветници го поощряваха. Лейди Мелбърн му пишеше, че само една законна жена може да го спаси. Огъста му предлагаше едно младо момиче от нейните приятелки.

Байрон до лейди Мелбърн:

Мисля, че най-мъдрото ми решение би било, да се оженя, но за кого?… Нямам сърце за даване, не очаквам и да получа, но както казва Муър: „Една хубава съпруга е благоприлично убежище за преситеното тщеславие на един развратник.“ Моята би могла да прави каквото иска, стига само да има добър характер, сдържан начин на поведение и да ми остави свободата на вероизповеданието. На мен ми трябва другар — по-скоро приятелско чувство, отколкото любов. Видял съм доста бракове по любов, за да се примиря с общата съдба на щастливите двойки. Единственото неприятно нещо би било да се влюбя в жена си, което не е изключено, защото навикът има странна власт над чувствата ми. В такъв случай бих бил ревнив, а Вие не знаете какво чудовище може да направи от мен една лоша страст!

вернуться

99

Жилищна сграда на Пикадили стрийт в Лондон, в която са живели много прочути личности. — Б.пр.

вернуться

100

Израз на дон Мигел де Унамуно — испански писател, поет и философ (1864–1936). — Б.а.

вернуться

101

Дреха, която Наполеон е носил по време на поход. — Б.пр.