Коя да избере? Познаваше лейди Катрин Анзли, най-младата сестра на лейди Франсис Уебстър. Тя беше хубава, много млада „и, струва ми се, глупава. Но не съм я виждал достатъчно, за да преценя точно, впрочем аз изпитвам ужас от ум в пола“. Познаваше и лейди Аделейд Фороз, която приличаше на Аполон Белведерски. Можеше да избере и приятелката на Огъста, лейди Шарлот Лусън Гоър, с очи като на антилопа. Имаше и една очарователна мис Елфинстън, с която флиртуваше от време на време и която го упрекваше за капризите му. И преди всичко — Анабела.
Странно, но тези две толкова различни същества от две години насам не можеха да се откъснат съвсем един от друг. За Байрон беше въпрос на чест след отказа на „Принцесата на паралелограмите“ да не покаже оскърблението си. „Не знам дали в такива случаи съм над човешките предразсъдъци, но съм над това да ги показвам.“ И все пак той добавяше: „Трябва да призная, че никога не ще забравя онова — не — от миналото лято, не ще го забравя дори ако утре стане — да.“ У него се бе съхранило някакво примесено с учудване уважение към единствената жена, която се бе осмелила да му откаже, някаква смътна злопаметност и любопитство. Би ли могъл да обича тази метафизичка? Щеше да е приятно да обуздае скрупулите й.
Нейното нещастие беше, че и тя от своя страна беше любопитна към това опасно завоевание. Освен че се ласкаеше от успеха си пред любовника на лудата си братовчедка, която напразно го гонеше, Анабела беше и убедена, че само тя може да спаси този красив грешник. За да проникне в едно здраво пазено сърце, любовта приема странни образи. Анабела беше уязвима заради желанието си да се жертвува. Откакто Байрон бе поискал ръката й — събитие в нейния спокоен живот, което той, „принцът на бурния живот“, не можеше да разбере, — тя се безпокоеше за него. Смущаваха я абсурдните и зложелателни слухове, които непрестанно се носеха за лорд Байрон в Лондон. Разказваха, че смятал да отведе голямата дъщеря на лейди Оксфорд на някакъв остров, където щял да я възпита и да се ожени за нея. Говореха, че се отнесъл зле с младия Клоутън, купувача на Нюстед — че Клоутън необмислено предложил много висока цена на търга и че Байрон жестоко го разорил. Тези истории натъжаваха Анабела. Тя се обръщаше към леля си, лейди Мелбърн, с послания за Байрон: „Тъй като едва ли ще имам случай да го видя, бих била щастлива да му предадете, че ще се радвам да зная, че е добре, и ако моето уважение би могло да му донесе някакво удовлетворение, нека бъде сигурен, че никога няма да повярвам на тези, които говорят лошо за него.“ Надяваше се да го види пак: „За мен неговото общество е толкова желано, че с удоволствие бих поела риска да бъда наречена Flirt102, за да го видя, стига само да не му навредя.“
Накрая, с необичайна за едно младо момиче дързост, през август 1813 година тя първа му писа. Обясняваше му миналото си поведение с друга любов (което не беше вярно, но горкото дете си мислеше, че това обяснение е много ловко); предлагаше му приятелството си и му даваше съвети: „Не си позволявайте да робувате на момента, не подлагайте благородните си пориви на случайностите в живота… Правете добро… Но за да правите добро за хората, Вие трябва да ги обичате и да понасяте слабостите им.“ Охо! Корсарят сигурно се бе усмихнал, но й отговори учтиво и с твърде официален тон: тя била първата жена, която бил пожелал да отведе пред олтара, и вероятно — последната. Лейди Мелбърн беше имала право да казва, че той я предпочита пред всички останали. Това бе вярно тогава, вярно е и сега. „Но Вашият отказ не беше за мен разочарование, защото е невъзможно да се прибави дори капка в чашата, която прелива от огорчения.“ Колкото за приятелството: „Съмнявам се, че някога мога да престана да Ви обичам… но каквито и да бъдат чувствата ми, аз няма да си позволя да Ви досаждам.“ Колко смирен и сериозен беше Байрон и колко трудно можеше да открие приятеля си зад този стил лейди Мелбърн. В действителност дали самият той знаеше играе ли, или е искрен? Като всички хора с богато въображение, хамелеон по природа, той си създаваше образа на това младо момиче в момента, в който му пишеше. Спомняше си едно кръгло, но с правилни черти лице и една много хубава фигура. Искаше да й се хареса. Възприемаше едно поведение, което можеше да послужи на целта му.