Крехко, парадоксално беше това приятелство, но продължи да съществува. Байрон изпитваше особено удоволствие от него.
Забавно му бе да показва на лейди Мелбърн „колосаните“ писма на племенницата й. Анабела, смутена, се упрекваше за отказа си и без още да съзнава напълно, търсеше да постигне ново предложение. Ах, как се упрекваше сега за оправданието, че е обичала тогава друг!
Разбира се, тя се зае да го преобразява: „Беше научила за някои от добрите му постъпки; знаеше, че струва повече от репутацията си. Смехът му звучеше фалшиво; той не беше щастлив, тя го чувствуваше. Беше ли възможно наистина да е напълно неверующ?“ По този въпрос Байрон беше напълно откровен: „Стигам до една тема, която сигурно сте забелязали, че отбягвах досега, една ужасна тема — религията. През първата част на моя живот ме възпитаваха в Шотландия калвинисти; това породи у мен ненавист към тази секта. По-късно посетих страните с най-лицемерно набожните и най-лековерните народи — Италия, Гърция, Турция… Заключенията ми съвсем не спират дотук… Вярвам, разбира се, в бога, но бих бил щастлив, ако можех да получа повече доказателства за него. Ако в този момент не притежавам никаква определена вяра, влизаща в рамките на една традиционна и общочовешка религия, надявам се, че не е от липса на уважение към Създателя, а към създанието.“
Тя го посъветва да чете произведенията на Лок103 и да не отдава такова значение на доказателствата. „Ако системата, обявена за божествена — пишеше тя, — беше напълно разбираема за един ум с ограничени способности, това би било основание да се загуби част от достоверността й като еманация на една неограничена интелигентност.“ Но Байрон не потърси Лок, а четеше Йов, Исай — по-мрачните пророци. Той не отричаше, просто не вярваше. „Не съм си изградил сигурно мнение, но съм готов да считам лицемерната набожност на скептицизма за толкова вредна, колкото и най-наивната вяра… Защо съм тук? Не знам. Къде отивам? Излишен въпрос. Сред милиарди живи и мъртви светове — звезди — системи — безкрайности — защо да се безпокоя за един атом?“ С обратната поща тя му отговаряше: „Вярно е, ние сме атоми във вселената, но атомът нищо ли не е, няма ли той стойност в очите на едно Безкрайно Същество? Да отричаш властта му да обхваща безкрайно малкото, така както безкрайно голямото, означава да разрушаваш това свойство на божеството.“ Използувайки духовната си сила и умствените си способности, тя даваше на Байрон нравствени съвети: „Изпитвайте чувство на доброжелателство, за да го внушавате на другите. Правете добро. Колкото и несъвършена да съм, аз съм изпитала щастието да дарявам мир и да пробуждам добродетели.“
Тя си мислеше, че се доближава до един опасно болен и че го лекува — горката Анабела! Колкото по-далечен от себе си го чувствуваше, толкова по-упорито му пишеше. Не можеше да се откъсне от този необикновен образ. Четеше поемите му „Гяур“ и „Корсарят“. Намираше го превъзходен в описанието на страстите: „Стиховете му за любовта ме правят почти влюбена и мен.“ Говореше за това на всичките си приятели, пишеше за него на леля си Мелбърн. Всъщност тя бе напълно завладяна от него, но не си даваше сметка. Мислеше се толкова сигурна в себе си, толкова сериозна, толкова учена. Лорд Байрон беше нещастно и невинно същество, което тя щеше да върне в пътя на добродетелта. Смелостта й стигна дотам, че накара родителите си да го поканят в Сиъм. „Трябва да Ви уведомя — пишеше тя на своята леля Мелбърн, — че научавайки за вероятното завръщане на лорд Байрон на Север, майка ми и баща ми сметнаха за подходящо да го поканят… Бих била много щастлива, ако той приеме поканата, която моят баща му изпраща с тази поща… Безразлично ми е какво могат да кажат хората и знам, че Вие мислите това за напълно редно.“
Въпреки привидната любезност племенница и леля трудно можеха да се разбират — Анабела смяташе леля си за лекомислена и неморална; лейди Мелбърн не харесваше едно младо момиче да учи математика и метафизика. Тя се тревожеше, когато някоя жена заявяваше пред нея, че любимите й автори са шотландските философи, и след това добавяше: „Различавам се от много хора, считайки подобни книги за практически твърде полезни — дори в най-обикновени житейски обстоятелства.“ Старата дама помоли племенницата си да й направи описание на качествата, които тя изисква от един съпруг. И получи следната бележка:
Съпруг