Той трябва да има здрави принципи за Дълг, да внушава силни и великодушни чувства и да подчинява своите на Разума.
Гениалност според мен не е необходима, но е желателна, ако е свързана с това, което току-що обясних.
Държа на един освободен от мнителност и обичайно лошо настроение характер, както и на уравновесено чувство към мен, а не на силна привързаност, която от дребни неща може внезапно да нараства или намалява.
Желая съпругът ми да ме счита за разумен съветник, но не и водач, на гърба на който скрито да се обляга…
Произходът не ме интересува, но считам добрите роднини за важно преимущество.
Не държа на красотата, но ми влияят джентълменските обноски, без които всъщност едва ли някой би могъл да ми хареса.
Не бих влязла в семейство, в което има прекалена склонност към благоразумие.
Прочитайки тези изисквания, лейди Мелбърн вдигна рамене. Да искаш от човека, когото ще обичаш, „сух разум и студена праволинейност“, а да не търсиш „нито талант, нито остроумие, нито откровеност, нито добрина“, й се струваше нечувано. Тя обвини племенницата си, че прекарва живота си на кокили, а не на собствените си крака — като всички. Анабела меко възрази: „Вие грешите, като мислите, че желая да се лиша от приятни чувства. Считах, че във великодушни включвам и тях. Далеч не допускам, че би могъл да ме завладее човек със сух разум и студена праволинейност, обратното — подобни хора винаги са ме отблъсквали… След такова изчерпателно обяснение може би ще свалите кокилите от краката ми и ще се съгласите, че стоя само на пръсти.“
Тя щеше да остане много изненадана, ако можеше да надникне от другата страна на сцената и да прочете онова, което пишеше Байрон за този портрет на лейди Мелбърн, която му го бе предала: „Тя очевидно като малка е била глезена — но не както обикновено се глезят децата, а системно възпитавана, като Кларис Харлоу104, в някакво глупаво благоприличие, в една увереност в собствената си безпогрешност, която ще я доведе или би могла да я доведе до капитална грешка… Сериозно Ви казвам, ако тя си въобразява, че изпитвам особено удоволствие да изучавам Кредото на свети Атанасий, мисля, че се лъже… За момента не я обичам, но съвсем не мога да предвидя какво би станало, ако (както казва Фалстаф) дойде «един по-топъл месец юни»; възхищавам й се като на много издигната жена, малко претруфена с «Добродетели».“ Тя щеше да бъде още по-изненадана, ако знаеше, че по времето, когато започна тази кореспонденция, Байрон се интересуваше преди всичко дали лейди Франсис Уебстър ще се реши да измами съпруга си.
Когато в началото на август 1814 година Байрон се питаше вече по-сериозно дали не е необходимо да се ожени — което не бе правил досега, — той писа на мис Милбанк: „Винаги съм Ви обичал — обичам Ви — винаги ще Ви обичам и тъй като това чувство не е зависимо от волята, не знам как ще го лекувам… Когато започнаха отношенията ни, реших, че Вие сте най-съвършената жена, която може да направи щастлив всеки мъж — стига, разбира се, той да не е луд, нито закоравял злодей, — но сега, когато ми казаха, че имате друга връзка и може би сте сгодена… Би било твърде неучтиво да искам обяснение от една жена защо има отрицателно чувство към мен. Ако можехте, сигурно щяхте да ме обичате; щом не можете, за мен е ясно — не съм толкова глупав да се учудвам на естествени неща.“
Най-скромното, най-ласкателното писмо, което някога бе писал. Но Анабела не можеше да раздели вярата си от чувствата си — както несъзнателно го правят по-голяма част от хората. На предложението, което чакаше от няколко месеца, тя отговори с едно от метафизическите си послания. Питаше се „дали наистина той е водачът, когото трябваше да избере, за да й служи за пример на земята, мислейки за безсмъртието“. Байрон се вбеси и накара сестра си, която бе дошла при него, да направи друго предложение за женитба (на лейди Шарлот Лусън Гоър), но съжаляваше за Анабела. Когато пристигна отрицателният отговор от родителите на лейди Шарлот, той енергично заяви, че ще опита сам късмета си, и на 9 септември за втори път поиска ръката на Анабела.
Байрон до мис Милбанк:
Има нещо, което искам да Ви кажа, и понеже е възможно да не Ви видя известно време — може би много дълго време, — ще се опитам веднага да Ви го кажа. Непреодолими ли са „съображенията“, които ми изложихте? Нали известна линия на поведение или промяна от моя страна би могла да ги отмени? Не без борба се обръщам отново към Вас с този въпрос… Вие вече знаете останалата част от чувствата ми — ако не ги повтарям, то е, за да избегна пораждането или най-малко — увеличаването на недоволството Ви.
104
Героиня от едноименния роман на английския писател Самюъл Ричардсън (1689–1761). — Б.пр.