Обучението на Бодси се струваше на мисис Байрон недостатъчно и тя нае на сина си двама частни преподаватели — учители от колежа. Единият беше Рос, дребен благочестив свещеник с кротък нрав, благодарение на когото детето бързо напредна и се увлече по историята. Вторият му учител беше млад меланхоличен човек, който се наричаше Патърсън; беше син на обущар, но добър латинист. С него Байрон започна да учи латински език и продължи религиозното си образование, тъй като Патърсън беше ревностен презвитерианец като Мей Грей. Той естествено се стараеше да предаде колкото може по-достъпно за едно дете калвинистката доктрина, която самият споделяше. „Ние сме покварени по рождение, защото сме участвували в първородния грях. Някои хора могат, свързвайки се с Христа чрез Светия дух, да се издигнат до свят живот; онези обаче, които не успеят да се спасят, са осъдени на вечни страдания. А Светият дух се ръководи от избора на господа, който е предопределил за едните вечен живот, а за другите страдания.“ Това караше седемгодишното дете да потъва в дълбоки размишления. Между избраните ли беше то или между осъдените? Сигурно Байронови и Гордънови, с техния буен нрав, почти всичките са били прокълнати. Самият той понякога чувствуваше как неволно в него са надига внезапен гняв: кръвта се качваше в лицето му и в един миг той не знаеше какво прави. Дали не го завладяваше тогава демонът? А в други моменти се чувствуваше толкова благодушен, толкова добър. Всичко това беше ужасно. Но вярно ли беше?
Живият му ум следеше с увлечение събитията около Френската революция, които разделяха хората на малкия шотландски град на две групи. Статиите в абърдийнския вестник имаха заглавия като: „Бягството във Варен7“, „Дантон“; местните новини бяха сведени до една колона. Мисис Байрон, като разорена аристократка, а освен това възприела либералните идеи на баба си Дъф, изповядваше напредничави политически възгледи. Тя писа на зълва си, мисис Ли, във Валансиен: „Силно ме интересува какво правят французите, но предполагам, че Вие и аз сме от два противоположни лагера, защото аз съм пълна демократка и не считам, че кралят заслужава да бъде възвърнат след неговото предателство и клетвонарушение. Разбира се, и народът е извършил грешки, но ако другата страна беше победила, нямаше да бъде по-малко жестока.“ Малкият Байрон беше като майка си — на страната на народа. Впрочем той самият вече четеше много. Книжарят Браун заемаше за прочит най-новите книги. Мисис Байрон, въпреки бедността си, се бе абонирала в неговата читалня. Синът й я молеше да му носи всички книги по история на Рим, на Гърция и на Турция. Той четеше също с приятно чувство на страх и разказа за „корабокрушението на дядо“. Около него се говореше за война. Доброволци се подготвяха на площада. „Първите му мечти бяха за военна слава.“ „Бих искал — казваше той — един ден да поведа кавалерийски полк… Ще облека войниците си в черно и ще им дам черни коне. Хората ще ги наричат Byrons Blacks8 и ще слушат за подвизите им.“
Един ден през 1794 г., когато мисис Байрон беше отишла на чай у едни съседи, някой я запита дали знае, че синът на лорд Байрон бил починал. Тя подскочи. Стори й се невероятно толкова млад човек да умре така внезапно и още по-невероятно синът й да става наследник на титлата, на Нюстед, на всички семейни имоти, без някой да я уведоми. И все пак беше вярно. Синът на лорд Байрон беше умрял в Корсика при обсадата на Калви. И сега между сина на капитана и титлата пер имаше вече само един полусмахнат старец, който водеше битки в нюстедското езеро срещу прислужника си или, легнал на пода в кухнята, караше щурците да тичат по корема му. Майката на наследника писа на мисис Ли едно остро писмо, в което изразяваше възмущението си от поведението на семейството към нея. Какво унижение — да научи такава новина от чужди хора. Лорд Байрон сега можеше поне да помогне на майката на бъдещия глава на семейството да даде на сина си подходящо за общественото му положение образование. Но лорд Байрон само изпитваше злорадо удоволствие при мисълта за „това малко момче от Абърдийн“, куцо и бедно, което нетърпеливо чака смъртта му. Така че той не отговори на писмата на мисис Байрон и продължи да опустошава по най-дивашки начин имението и цялото наследство на Байронови.
7
Град в Североизточна Франция, където през 1791 г. Луи XVI е заловен по време на своето бягство. — Б.пр.