Выбрать главу

Още от първата среща семейният живот в Сиъм пробуди силно развитото у Байрон чувство за смешното. Тези три същества бяха естествени, весели и сърдечни, но щастието и непринудеността на дадени хора често остават чужди на други. Хуморът на Байрон, много по-близък до този на първомайстора Суифт, Отколкото до хумора на „Уейкфилдският викарий“109, беше от съвсем друг вид в сравнение с веселостта на Милбанкови. Байрон се смееше на религията, на правителството, на лудостта на хората и на техните пороци. Милбанкови се забавляваха с невинни шеги за бълхи, крака, храна.

Въпреки всичко сър Ралф спечели благоразположението на зет си. Той беше отегчителен, разказваше безкрайни истории, но се държеше като „истински джентълмен“ и играеше добре общоприетата роля на тъст. Лейди Милбанк никога не се бе харесвала на Байрон. В дома си тя му се видя още по-непоносима — раздразнителна, властна. От всичко тя най-много мразеше лейди Мелбърн. Обичаше деловите занимания. Искаше да управлява дъщеря си и мъжа си, които тогава бяха в съюз против нея.

Но и самата Анабела разочарова Байрон. Щом я видя, той разбра, че се е излъгал. Когато беше далеч от жените, той си изграждаше около тях цели романи. Ако не ги видеше повече, те заемаха кротко своето място в музея на починалите божества, какъвто представляваше душата на Байрон; но трябваше ли да играят лично ролята, която той им определяше — почти винаги свръхчовешка, — те бяха загубени. От Анабела, дявол знае защо, той очакваше да бъде едновременно и съблазнителна, и силна, способна да го накара да я обича и да го ръководи. Не един поет е мечтал, подобно на него, за същество, което да има очарованието на любимата заедно с мъдрия весел нрав на приятелката. Но когато една жена е влюбена, тя носи всичките слабости на любовта. Това именно Байрон не можеше да разбере, особено когато се отнасяше до Анабела.

Една мълчалива, ужасно мълчалива, свежа, но не много хубава девойка го гледаше изпитателно, с което го смущаваше безкрайно. Тя го сравняваше с абстрактния образ на гениален, добродетелен човек. Той го чувствуваше и това го притесняваше. И най-вече — тя беше прекалено интелигентна; анализираше всичко, което й казваше. А той говореше всичко, което му идеше наум, „колкото да не се прозява“. От неговите грубовати остроумия, на които лейди Оксфорд се смееше, а Огъста никога не слушаше, Анабела извличаше научни изводи. Най-малката промяна в тона се подлагаше от математичката на анализ за вероятностите на чувствата. От любовта тя правеше уравнение. Характерите им бяха ту много сходни, ту не достатъчно. Тя го заливаше с хубави чувства. После се преструваше, че е завладяна от скрупули; искаше да разваля годежа; разболяваше се, между другото всеки трети ден, кой знае от какво. С трезвия поглед на човек, който не е влюбен, Байрон я проучваше и реши, че тя е „изключително добра“, но притеснителна личност, склонна постоянно да се самоизмъчва и (това, което най мразеше у жените) романтичка. Той винаги бе казвал: „В брака търся другарство — по-скоро приятелство, отколкото любов.“ В тази къща от сутрин до вечер се говореше само за душевни вълнения. Почувствува се отново както по времето на Каролайн Лам и няколко дена мисли, че този брак никога няма да се осъществи.

Той често бе обсъждал със старата си съветничка, тактичната лейди Мелбърн, онова, което те наричаха на смях „успокояващият метод“, единственият, както я бе учил лорд Мелбърн, който може да има успех пред жените и който се състои в това да замениш думите с жестове, доводите с милувки и отговорите с целувки. „Наистина — и между нас казано — много е забавно; тя е като дете в това отношение и ако човек я погали, може веднага да я направи мила и да подобри настроението й…“ Анабела изглеждаше по-чувствена, отколкото бе допускала старата леля. За това Байрон имаше все още само бегли догадки, „но все пак наблюденията ми водят натам. Тя не може да си даде сметка, а и аз не бих могъл, ако нямах навика да се вглеждам внимателно в такива случаи и в най-дребните белези, но естествено не й казвам нищо за откритията си“.

Скоро стана ясно, че „успокояващият метод“ при Анабела даваше сигурен резултат — накара я да се влюби още повече в Байрон. Обществото и леля й Мелбърн дълбоко се бяха заблудили, че е студена поради добродетелността й. Студени са жените, които правят от любовта игра. Анабела, която през цялото си моминство се бе пазила за чувството, което искаше да бъде единствено, се отдаваше сега, считайки, че го е намерила, с целия устрем на тялото и душата си.

вернуться

109

Най-популярното произведение на писателя Оливър Голдсмит (1703–1774). — Б.пр.