Първото й писмо след посещението на Байрон беше едновременно смирено и страстно: „Скъпи Байрон, ако се разкайвам, няма да имате удоволствието да го узнаете. Ако настоящата ни — надявам се, последна — раздяла Ви спестява тревогата, която смутеното ми лице понякога Ви причиняваше, толкова по-добре… Напълно сигурен ли сте, че Ви обичам? Защо се бяхте усъмнили? Това е единствената Ви обида към мен. А за моите не трябва много да мисля. Бих искала да сме женени; тогава ще вложа цялото си старание и няма да споря със себе си за хиляди неща, които са Ви безразлични. Надявам се, че ще ми напишете един урок. Ще го науча con amore… Искаш ли да ме приемеш в сърцето си, в това сърце, което ще бъде моят подслон, «докато смъртта ни раздели»? Не ме гони принудително, както ме бе заплашил. Винаги твоя“. А на другия ден бе добавила: „Мой Байрон, аз наистина не бях това, което съм, докато бяхте тук… Преди окончателно да ме прецените, почакайте да видите какво представлявам. Аз съвсем не съм сериозната, нравоучителната, катастрофалната личност, каквато може би съм Ви се сторила — такава съм само под влияние на силно безпокойство… Тези, които ме познават отблизо, имат много повече основание да се оплакват от неблагоразумието ми, отколкото от благоразумието…“
Горката Мъдрост, както пееше Муър, горката Мъдрост, която, за да се хареса, винаги търси маската на Неблагоразумието, а тя не й отива. Анабела, влюбената девица, подписваше писмата си с „твоята съпруга“. Отговорът пристигна от имението на Огъста — Сикс Майл Ботъм — и бе подписан: „Ваш предан Байрон“. Той я питаше, докато бе още време, дали е сигурна, че няма да съжалява. „Ще бъда много щастлива — отговори тя, — връщане назад няма… Аз Ви желая, мой Байрон, с всеки изминал час Ви желая все повече. Възвърна се цялото ми доверие във Вас, за да не изчезне никога повече.“ Така да бъде. Жребият бе хвърлен. Тя желаеше своята гибел.
Той бе обещал. Crede Biron.
На заминаване й бе казал, че тази раздяла ще бъде кратка, но изминаха седмица, две… Байрон все още не се връщаше в Сиъм. Той беше в Лондон и пиеше брендито си при Киниър. Нямаше вече никакъв претекст. Анабела напразно пишеше, че баща й съчинявал сватбена поема, че всичките й братовчеди Милбанк изпратили подаръците си, даже и Каролайн (Timeo danaos et dona ferentes110 — беше отговорил Байрон), че сватбената торта била вече направена, че всичко било готово за големия „спектакъл“ и че ако годеникът не се реши да дойде, ще трябва да се съкрати ролята на съпруга, както на Датския принц в Хамлет… Напразно, станала по-смела, тя му пишеше, че ако още се бави, ще го посети тези дни в Олбъни. Заплаха — и шеговита, и сериозна. Тя страстно желаеше отново да го види. Писмата й вече не бяха писма на хубава, набожна и културна девойка. Под различни форми тя само повтаряше: Обичам Ви. „Ако съм Ви изглеждала най-мълчаливата жена на света, докато бяхте тук, то е, защото не можех да мисля за нищо друго.“
Байрон накара да отложат сватбата под предлог, че Хансън още не е намерил купувач за Нюстед. Те все пак не можеха да се оженят, без да имат достатъчен доход. Мис Милбанк възрази: било й безразлично, ако живеели по-скромно, не им трябвало голямо богатство. Нека само Байрон по-скоро да отива. Родителите й започнаха да разбират, че той не бърза много. Сър Ралф влизаше непрестанно в стаята на дъщеря си и търсеше рими за сватбената поема. „Татко казва: «Бягайте, дълги мигове, докато той се върне!», а майка ми шие още по-усърдно, откакто споменахте за следващата събота. Скъпи мой, Вие и щастието ще пристигнете едновременно…“ „Що се отнася до щастието — отговори той с ужасния си здрав разум, — твърде самонадеяно е чувството за сигурност в непрекъснатото блаженство, още повече, че то зависи по-малко от хората, отколкото от нещата…“ Няколко дни преди женитбата той пак я помоли да размисли. И накрая, на 23 декември: „Скъпа Анабела, ако ще се срещаме, то нека да бъде за женитбата ни… Ако е трябвало да решаваме дали да се откажем, да сме го решили по-отдалеч.“ Може би за колебанията му допринасяше до голяма степен съжалението му да се откаже от Огъста, която продължаваше да му пише нежни, несвързани и пълни със символични кръстчета писма.
Байрон беше помолил Хобхаус да му бъде свидетел и да пътува заедно с него в пощенската кола. Преди заминаването те отидоха да вземат разрешителното за брак. Байрон попита чиновника, който му го предаде: „Кажете ми, господине, какво е съотношението между хората, които идват при вас първо за женене, а после за разженване?“
Бяха се споразумели пътуването да трае два дни, но годеникът използуваше всички възможности, за да се бави. На минаване през Сикс Майл Ботъм реши да спре за един ден при Огъста и понеже искаше да остане сам с нея, изпрати Хобхаус в Нюмаркет. Така той прекара Коледа със сестра си и оттам написа последното писмо до Сиъм: „Стигнах в пътуването си дотук така разгорещен, както може да бъде човек от любов, когато термометърът е под — господ знае колко… Получих разрешителното… Доста странно писание, което обаче ни позволява да се оженим в къщи; моля Ви, нека така да направим. Сигурен съм, че ще хванем хрема, ако коленичим другаде… Огъста изглежда много добре… Желая Ви радост и mince-pie