Новата лейди Байрон изчезна за малко, за да смени роклята си, и пристигна, облечена в оловносива пелерина, поръбена с бяла кожа. Върху червеното лице на сър Ралф бе изписано вълнение; очите на лейди Милбанк се напълниха със сълзи; верен на задълженията си, Хобхаус настани младоженката в колата. „Желая ви много години щастие“ — каза той. „Ако не бъда щастлива — отговори тя, — вината ще бъде моя.“ На свой ред Байрон се качи в колата, като силно стисна ръката на Хобхаус. Кочияшът затвори вратичките. Байрон сякаш не се решаваше да пусне ръката на верния си приятел. През прозорчето на колата той отново я хвана и когато конете потеглиха, още я държеше. Хобхаус, натъжен, остана сам с родителите на Анабела. Лейди Милбанк го попита дали се е държала достатъчно добре, сякаш беше майката на Ифигения. „А аз — каза Хобхаус — имах чувството, че съм погребал приятел.“
XXIII
Меласов месец113
И сега още не мога да разбера до каква степен той играеше някаква роля или беше искрен.
Колата се движеше към Халнъби, къщата, предоставена от сър Ралф за медения месец на младоженците, и откарваше там една влюбена, неспокойна жена и един нервен, ядосан мъж. Ах, защо се бе оженил? За да спаси Огъста ли? За да приключи връзката с нея? За да задоволи гордостта си? И сега трябваше да прекара целия си живот с тази непозната, сериозна и отегчителна жена, която вече го наблюдаваше и го преценяваше. Някаква неудържима омраза се надигаше в него. И той започна да пее така силно, както правеше, когато беше нещастен.
Пресякоха град Дъръм. Камбаните биеха. „Може би за нашето щастие?“ — каза саркастично Байрон. Полята и горите бяха покрити със сняг. Той заговори. Каза, че този брак бил за него само отмъщение. Новата измислица, за която се бе хванал, изпадайки в смут от това, което бе направил. За опора той винаги бе изпитвал необходимостта да се чувствува герой от някой роман. Но нали бракът го свързваше, поне за известно време, само с една жена? Така да бъде. Драмата ще се играе между нея и него.
Не беше вярно, че се бе оженил за нея, за да й отмъсти. Когато поиска за първи път ръката й, той бе имал наум нещо съвсем друго. Тогава беше желал и се бе надявал да постигне щастие чрез жената, която ще владее чувствата му. Но понеже Анабела не се бе оказала тази жена, той й отреди сега ролята на жертва. Идеята за търпеливо подготвено от момента на първия отказ отмъщение представляваше примамлив сюжет за Байроновото вдъхновение. Той беше харесал историята за Али паша, който заловил похитителя на една от сестрите си четиридесет и две години по-късно и го убил. Crede Biron. Един Байрон никога не забравя. Така разсъждаваше той, подтиквайки сам себе си.
„О! Каква измама на въображението Ви! Нима е възможно жена с Вашия разум да допуска, че би могла да ме поправи?… Имаше един момент, когато можехте да ме спасите; вече е много късно… Достатъчно беше да станете моя жена, за да ви намразя. Когато Ви направих първото предложение, можехте всичко. Сега ще разберете, че сте се омъжили за демон.“ После, като видя, че тя се изплаши, така естествено се засмя, че тя помисли всичко това за шега. Смелостта й, достойнството й, от които близките й толкова се възхищаваха, напускаха Анабела. Питаше се колко ли време Байрон щеше да се отнася така с нея. „Толкова — би отговорил Хобхаус, ако тя би имала възможност да се посъветва с него, — колкото по-дълго време му обръщате внимание.“ Но за съжаление тя му обръщаше внимание. Книгите, които бе прочела, благополучието й, успехите й на младо глезено момиче и самочувствието й съвсем не я бяха подготвили да разбира и укротява човек като Байрон.
Привечер колата спря пред Халнъби. В мрака, под падащия сняг, тази празна къща изглеждаше зловеща. Анабела слезе с изписано на лицето й отчаяние. По време на вечерята той й каза: „Сега сте в моя власт и ще ви накарам да го разберете.“ После заговори за Уилиям Лам: „Сигурно Каролайн Лам е за сърцето на мъжа си като капка вода, която непрекъснато капе — руши и поразява. — И добави със заканителния си, изпод вежди поглед: — Ще видите, че сте си избрали точно такъв човек за съпруг.“
Той нарече периода, който следваше, „меласов месец“ и този непостоянен месец никога не е бил едновременно толкова сияен и толкова забулен в облаци. Байрон беше най-ужасният, но и най-привлекателният съпруг. Имаше моменти, когато лошото му настроение се вдигаше като утринна мъгла. Тогава разговорът ставаше интимен и весел; той се забавляваше, карайки жена си да бъбри по детски разни безсмислици. Наричаше я Пипин — ябълка ренета, присмиваше се на спокойствието й и тези мигове на добри отношения ставаха за Анабела най-приятните спомени, защото бяха редки, „извори в пустинята“ — казваше тя. После, щом доловеше в някой неин израз по-сериозна отсянка, от страх, че тя ще попадне в онова настроение, което наричаше проповеднически сантиментално, той ставаше груб. Опияняваше се от собствения си жесток тон, не можеше да се въздържи и казваше всичко с безмилостна откровеност. Анабела беше на двадесет и две години и не знаеше нищо за живота; това, което откриваше, беше съвсем различно от онова, което си беше представяла.
113
Игра на думи — вместо меден месец. Меласа във фр. език означава и нещастия, беда. — Б.пр.
114
Единственият документ върху първите седмици от брака е дневникът на лейди Байрон, който не е издаден — с изключение на няколко отделни части, публикувани от мис Майн. Текстът е вълнуващ и звучи искрено. Аз цитирам тук множество пасажи, особено тези, които се отнасят до убежденията на лорд Байрон. За ужаса, който лейди Байрон е запазила от престоя в Халнъби, имаме доказателства в книгата на Хобхаус (П 281), когото не можем да подозираме в пристрастие към нея. Той твърди, че тя винаги изпадала в ужас при спомена за Халнъби. — Б.а.