Понякога, когато й обясняваше, че всичко е без значение, че моралът е въпрос на климат, на епоха, тя беше готова да му вярва. „Спомням си — казваше тя по-късно — колко силно желаех да се убедя, че моят дълг беше да изоставя всичко заради него, да стана негов роб и негова жертва… Жената не може да обича истински един мъж, ако не го обича с прегрешенията му… Няма друго чувство, достойно да се нарече любов.“ Но неподкупният й разум й отказваше правото на слабост; логиката на Анабела беше прекалено здрава, за да може сърцето й да я промени.
Тя с изненада установи, че той е суеверен. В него съжителствуваха бистър ум и детински страх. Той й разказваше, че в детските си години, прекарани в Абърдийн, изпитвал ужас от близостта на гробищата до дома им. Всяко съвпадение за него беше чудо. Той вярваше в предзнаменования: носенето на черна рокля беше опасно, влетелият прилеп носеше нещастие. Една вечер, като гледаха от побелялата от сняг градина към небето, видяха малко къдраво облаче да приближава луната. „Ако мине през луната, всичко е загубено за мен — каза Байрон. — Ако се отдалечи, спасен съм.“ Облачето мина през луната.
Венчалният пръстен на лейди Байрон (халката на Знатната вдовица) беше твърде голям за пръста й и за да го смали, Анабела намота долната му част с черен конец. „Черен конец!“ — извика Байрон, когато го забеляза, и веднага я накара да го свали. Няколко минути по-късно, както стоеше изправена пред камината, Анабела сложи ръцете си зад гърба и пръстенът падна в огъня. Този случай разтревожи Байрон за няколко часа. Той вярваше в такива странни неща, че тя често се питаше дали не се шегува. Може би малко играеше; винаги бе обичал по-мистериозните неща. Разказваше например, че бил демон, но не в символичен, а в буквален смисъл. Казваше на Анабела, че била от онези жени, за които в Библията се говорело, че са обичани от изгнаниците на рая. Той намираше предсказания дори в книгите, които четеше. Не беше забравил Зелуко и надълго говори на Анабела за него. Зелуко накрая удушваше детето си. Байрон каза: „Така ще стане и с мен. Аз ще удуша нашето дете.“ Той вярваше, че някаква непреодолима сила го тласка към злото. Често казваше: „Моята съдба е да се върна в Ориента; да, аз трябва да се върна в Ориента, за да умра там.“ „Моята съдба“… за него бъдещето беше предварително начертано в съзвездията и в предсказанията. Мисис Уилиямс, гадателката, беше казала, че щял да умре на тридесет и седем години. Той вярваше в това. Лейди Байрон, като образована жена, слушаше често мъжа си с почуда и безпокойство. Луд ли беше той? Или разиграваше комедия? Тя не знаеше.
Но това не беше всичко. Под тази първа, доста мрачна и загадъчна обвивка на характера му Анабела отгатваше вече съществуването на втора, далеч по-мрачна. Още първата сутрин Байрон получи писмо от Огъста. Той го прочете на Анабела, сияещ от възторг: „Скъпи, единствен и най-добър от всички хора… Какво ще кажете за това?“ — попита я той.
Няколко дни след сватбата им, когато вече бяха в Халнъби, той я накара да се погледне в огледалото, за да види, че малко си приличат. Тя каза, смеейки се: „Като че ли сме брат и сестра…“ Той я хвана за китката и изкрещя: „Къде сте чули това?“ Друг ден, без никакъв повод, но може би защото неосъзнато безпокойство вече смущаваше душата й, тя му заговори за трагедията на Драйдън115 „Дон Себастиан“, в която ставаше дума за кръвосмешение. Този път Байрон отново изпадна в гняв. Той сякаш изпитваше ужас от тази тема, а постоянно се връщаше към нея. Младата жена наивно се опитваше да разбере истината, като използуваше ученически методи: „Умът и разсъдъкът ми бяха до голяма степен излишни. Трябваше да намеря неизвестното в една задача, на която ми липсваха необходимите данни, за да стигна до решението.“ Тя имаше впечатление, че Байрон се бе оженил за нея не за да й отмъсти, както казваше той, а за да скрие някакво ужасно престъпление, което тя не успяваше да си представи. Питаше се дали не бе имал за любовница някоя жена, която по-късно се е оказала незаконна дъщеря на баща му.
Нощем тя го виждаше как се измъчва от кошмари. Той говореше в съня си. Ставаше и се разхождаше из стаята, като размахваше пистолети и ками. После си лягаше отново и скърцаше със зъби. Тя поставяше глава на рамото му, за да го успокои. „Трябваше Ви по-мека възглавница от моето сърце“ — каза той една нощ. А тя отговори: „Питам се кое първо ще се пръсне, Вашето или моето?“ Веднъж тя спокойно го запита: „Ако сте прелъстили някоя жена, кажете ми. Огъста знае ли?“ Той й призна, че в живота му наистина има една ужасна тайна: „Ще Ви я кажа, след като родите дете.“ Тя често мислеше да избяга, да го напусне, но го обичаше и го съжаляваше. „Тогава за първи път в живота си разбрах какво значи да бъдеш сама с бог.“