Ди не отговори и не реагира по никакъв начин. Сякаш ако Джеймс не говореше забавни неща, тя изобщо не го чуваше.
Отдалечи се от него и се придвижи по ръба на фонтана. Той не я последва. Момичето потопи ръка във водата, близо до стъпалата ми, и каза:
— Този фонтан е доста странен. Защо сатирът се усмихва така?
Джеймс се протегна и погали задните части на статуята.
— Защото е гол.
— Просто се радвам, че е пред вашето общежитие, а не пред нашето. Мисля, че е направо ужасен.
— Ще го разбия заради теб, ако искаш — предложи Джеймс.
Ди се изсмя. Когато се смееше, можех да си я представя как пее.
— Не, няма проблем. По-добре е вече да се прибирам. Не искам онази луда учителка да ни хване отново след полицейския час.
Той се протегна към нея, сякаш искаше да докосне ръката й или раницата й.
— Ще те изпратя.
— Няма страшно. Ще изтичам до там — отвърна Ди. — Ще се видим ли утре?
Раменете му изведнъж се сведоха уморено и ръката му се прибра в джоба.
— Със сигурност.
Ди му хвърли сияйна усмивка и се затича към момичешкото общежитие; раницата се удряше в гърба й, докато бягаше. Джеймс остана при фонтана дълго след като тя изчезна, неподвижен като сатира, с полузатворени очи, късата му коса изглеждаше още по-червена на фона на слънчевата светлина. Аз лежах във водата и чаках.
Минаха няколко дълги минути, слънцето бавно догаряше над дърветата, а аз продължавах да се взирам в златния блясък, който искреше от Джеймс — обещанието за творческо величие. Защо не ми каза „да“? Дали го исках толкова силно само защото ме отхвърли? Можех да го направя невероятен музикант. Той можеше да ме направи топла, жива, будна.
Щях да му пратя от моите специални сънища. Така щях да направя. Ще му покажа само малко от това, което мога, и следващия път, когато ме види, няма да може да ми устои.
Над мен Джеймс се сепна. Беше наклонил глава, ослушвайки се, както предишния път, когато почти ме усети, само че сега бе чул нещо друго.
Рогатия. Чух как мелодията се разнасяше по хълмовете, докато той започваше пътуването си по тях. Едва долавях звука, но когато мигнах с очи, Джеймс вече го нямаше. Бързо излязох от водата — след като се надигнах, по повърхността се образуваха леки концентрични вълнички — и го видях, бледа фигура в мрака, тичащ така бързо, сякаш животът му зависеше от това. Тичаше към Рогатия господар и бавната му песен за смъртта. Кой бързаше толкова много за среща със смъртта?
Много след като Джеймс беше сменил хълмовете зад „Торнкинг-Аш“ за стаята в общежитието си, и аз самата поех натам. Не че се интересувах от музиката на Рогатия. Привлече ме музиката на феите — звучеше като танц, колкото и невероятно да бе това.
Никога не съм харесвала танците. Ако имаше едно нещо в историята на света, което е било измислено само за да ме накара да се чувствам като пълна неудачница, това със сигурност бяха танците на феите, които те изпълняваха на своите магични сборища. И този танц на върха на най-големия хълм зад „Торнкинг-Аш“ не правеше изключение — но участниците в него бяха десет пъти повече от тези във всеки друг, който бях виждала някога. А и никоя фея — освен мен, разбира се — не можеше да докосва желязо; вероятността да се озоват в близост до него държеше феите далече от подножията на хълмовете, най-вече в изолираните местности в провинцията. Така че независимо колко съблазнителна бе идващата от „Торнкинг-Аш“ музика за създанията от моя вид, невидимото желязо, което я подсилваше от всички страни, и блестящите на паркинга коли превръщаха мястото в територия, свободна от феи.
Но този път тук имаше стотици от всякакъв вид и размер, от високите изящни дворцови феи, които очаквах да видя, до малките грозни гномчета, които не очаквах — те рядко излизаха от своите дупки и работилници, за да дойдат на танците. Всички танцуваха по двойки и тройки и всички изглеждаха красиви, докато се въртяха в шеметния танц.
Отдръпнах се назад, на няколко крачки от тях, потънах почти до кръста в сухата трева, избърсах ръцете си в най-горните листа и въздъхнах тежко. Не бях очарована, че ги виждам. Надявах се, че „Торнкинг-Аш“ ще бъде само мой.
Но музиката им ме призова, нахлу неустоимо в тялото ми. Колкото по-дълго стоях тук, вслушвайки се в пулсиращия ритъм на танца им, толкова повече разбирах, че трябва да се присъединя към тях и да го усетя сама.
Танцьорите не ме интересуваха, независимо от невъзможните форми, които създаваха с телата си, и сладострастието, струящо от допира на кожа в кожа. Запътих се към музикантите. Жилаво, красиво момче фея, приведено над кожен тъпан в скута си, даваше хипнотичен и първичен ритъм на танца. Един досадник подръпваше жално струните на фидела13 си, друга фея тресеше дайрето си в съвършена хармония с бумтящия тъпан, имаше и флейтист, който ни призоваваше да танцуваме с плашеща налудничава страст. Но само момчето, което караше тъпана си да звучи като вода, капеща в гигантска тенекиена кофа, или като стъпки на великан, или като дъжд, барабанящ по покрива, привличаше погледа ми. Само то можеше да те накара да забравиш кой си и къде се намираш.