Както и да е, знаех, че е седмата вечер, защото имах седем черти от вътрешната страна на дланта си. Шест вертикални и една пресичаща ги хоризонтално. Седях в своя малък свят със сив интериор и бях надул басите толкова силно, че усещах как задникът ми потреперва. В общежитието имаше ограничения за силата на звука, особено в часовете, когато учениците можеха да репетират, та беше доста трудно да си намериш местенце за слушане на музика. Това се нарича ирония.
Гледах как слънцето оставя обгорена червена пътека зад сградата на моето общежитие. За разлика от останалите академични сгради в корпуса, които бяха величествени и увенчани отпред с колони във федерален стил5, общежитията бяха абсолютно непретенциозни — квадратни кутии с хиляди прозорци, приличащи на немигащи очи.
Музиката в колата беше толкова силна, че отначало не чух потропването по моя прозорец. Когато най-накрая се усетих и вдигнах глава, лицето, което видях, ме изненада по няколко причини: кръгло, обикновено, несигурно. Съквартирантът ми Пол. Свиреше на обой. Мисля, че училището беше решило да ни събере заедно, защото инструментите и на двама ни имаха мундщуци, тъй като определено нищо друго не ни свързваше. Смъкнах прозореца.
— Искаш ли да се гушнеш при мен?
Пол се засмя много по-шумно, отколкото се очакваше след моите думи — не бях казал нещо чак толкова смешно; после ме погледна гордо, доволен от дързостта си. Мисля, че го плашех.
— Пич, това е смешно.
— Просто още една от услугите, които предлагам. К’во става?
— Прибирах се в стаята да поработя, нали знаеш… — махна към мен с една тетрадка, сякаш това трябваше да ми говори нещо — домашното по математика. Все още искаш да го погледнем заедно, нали?
— Искам ли? Не. Трябва ли? Да. — Намалих радиото. Внезапно осъзнах, че по раменете ме побиват тръпки от студ, въпреки че денят беше горещ. Прибрах обратно ръката си в колата. Онази, психарската част от мен, която се криеше в подсъзнанието ми, ме заливаше със студенина и ми нашепваше на език, който не разбирах, но с цялото си същество усещах скритото предупреждение в него: нещо странно ще се случи. Мислех, че съм загърбил далеч зад себе си това чувство, емоциите, които не бях изпитвал от изминалото лято. Успях да погледна отново към Пол. — Да, добре…
На лицето му се разля огромно облекчение, все едно беше очаквал да кажа нещо друго, и започна да дрънка за учителя ни по математика и за съучениците ни от класа. Дори да не бях разсеян заради студа, пълзящ по кожата ми, пак нямаше да го слушам. Хората говорят прекалено много и принципно, ако чуеш първото и последното нещо, което казват, можеш и да не се тормозиш със средата.
Внезапна фраза привлече вниманието ми отново към Пол — като че ли над множество други гласове се извиси един глас. Спрях напълно радиото и се обърнах към него:
— Да не би да каза току-що „ще пея за смъртта“?
Пол застина.
— Какво?
— „Ще пея за смъртта“. Това ли каза?
Той поклати рязко глава.
— Не, казах „ще пея по ноти“. Днес имам упражнения по солфеж. С…
Отворих вратата на колата и му кимнах с глава, без дори да изчакам да си довърши изречението. Макар да нямаше радио, продължавах да чувам музика. И тя ме теглеше и зовеше нанякъде, казваше ми, че е важно да я последвам. Трябваше обаче да измисля нещо, за да замажа положението пред Пол.
— Виж, да се видим в стаята след няколко минути, става ли? Дай ми малко време.
Сякаш грешно дочутата фраза „ще пея за смъртта“ беше отворила някаква врата и сега чувах музиката през нея. Тревожна, настоятелна музика: енергична мелодия в минорен лад със странни архаични извивки. Гласът, който я пееше, беше мъжки, нисък и някак ми напомняше за всичко недостижимо за мен.
Пол кимна в знак на съгласие, докато се измъквах навън, затръшвайки вратата на колата.
— Трябва да си направя кроса — казах.
— Не знаех, че тичаш — отвърна той, но аз вече бях изчезнал.
Минах през паркинга, покрай безличните сгради на общежитията, зад „Янси Хол“ с боядисаните в кремаво колони и „Сюард Хол“ с фонтана със смеещ се сатир отпред. Кецовете ми шляпаха шумно по тухлената пътека, докато следвах песента, която като че ли ме дърпаше с въже след себе си.
Музиката ставаше все по-висока, смесваше се с тази, която винаги звучеше в съзнанието ми — можех ли да нарека така свръхестествените вълни и предчувствията, които ме обземаха понякога и ми показваха къде е мястото ми в света? Тухлената алея свърши, но продължих да тичам, като се препъвах сред неравната, прорасла трева. Имах чувството, че скачам от края на света в ширнала се под мен бездна. Пламтящите лъчи на вечерното есенно слънце обгръщаха хълмовете и в главата ми туптеше една-единствена мисъл — закъснях.
5
Федерален стил — разцветът му в САЩ е от 1780 до 1830 г.; наричан е в Англия още и георгиански по името на крал Джордж III. При него има повече заемки от римската архитектура. — Б.пр.