— Тръгвам си — казах на Джеймс, измъкнах се изпод ръцете му и се изправих.
Той все още гледаше втренчено клавишите, раменете му бяха стегнати, като че ли абсолютно втвърдени.
— Чу ли какво казах? — попитах го аз. — Тръгвам си.
Джеймс ме погледна и враждебността в очите му ме изненада.
— Направи ми услуга — каза. — Не се връщай.
Изгледах го продължително и наистина се замислих дали да не го ослепя, за да го накажа. Знаех, че притежавам силата да го направя. Бях виждала една фея да го прави преди; изплю се в очите на някакъв мъж, когато забеляза, че той може да я вижда, докато тя вървеше по улицата. Беше нужна само секунда. А и Джеймс гледаше право към мен.
Но тогава се вгледах в лешниковите му очи и си го представих как се взира към света с празни, невиждащи зеници като онзи сляп мъж.
И не можах да го направя.
Не знам защо.
Затова просто си тръгнах, ставайки невидима, преди да затворя вратата зад себе си; за миг се препънах леко по пътя си през коридора. След като излязох от репетиционната, исках толкова светкавично да се озова навън, че почти се блъснах в някаква жена, вървяща пред мен. Допрях се до стената, а тя извърна глава, боядисаните й в розово нокти се вдигнаха във въздуха като на диво животно. Кълна се, че тя подуши въздуха в моя посока, което беше малко необичайно поведение — бих го очаквала от феи, но не и от хора.
Вече ми се искаше този странен ден да свърши. Измъкнах се от обсега й и потънах в есенната вечер, опитвайки се да забравя погледа на Джеймс. И най-вече да се престоря, че не ме заболя, когато ме помоли да не се връщам.
Джеймс
Отношенията ми с общежитието се градяха на принципа любов-омраза. Имаше чувство за независимост: вече можех спокойно да хвърлям мръсните си дрехи и боклуците си на пода и да похапвам сухи шоколадови бисквити три дни подред на закуска без нищо друго (което всъщност не е добра идея — винаги ти остават черни трохи по зъбите и се тормозиш през първите няколко учебни часа). Имаше и чувство за другарство: седемдесет и пет момчета, зарязани в една сграда, означаваше, че не можеш да хвърлиш камък, без да удариш музикант с топки.
Но имаше също така и грубост, клаустрофобия, изтощение. Нямаше място, където да се уединиш, да бъдеш себе си, да бъдеш този, който си, когато никой не те наблюдава, да избягаш от представата, която другите имат за теб.
Този следобед валеше, а това беше най-лошият вариант — нямаше занимания, никой не се мотаеше навън. Общежитието направо пищеше от звуци, а нашата стая беше пълна с хора.
— Липсва ми домът — каза Ерик.
— Ти живееш на осем километра оттук. Нямаш право да го казваш пред останалите — отвърнах аз. Вършех няколко неща едновременно. Говорех с Пол и Ерик, четях „Хамлет“ и си пишех домашното по геометрия. Ерик просто блееше: лежеше по корем на пода и ни разсейваше. Асистентите на преподавателите живееха в кампуса, имаха допълнителни задължения като отговорници в общежитията и трябваше да наглеждат учениците, но беше трудно да си представим Ерик като въплъщение на авторитета; той не беше по-отговорен от нас самите.
— Вкъщи ще ми направят макарони на фурна — каза Ерик. — Но за да се прибера, трябва да заредя бензин в колата си, а нямам пари.
— Хората като теб заслужават да гладуват. — Обърнах следващата страница на „Хамлет“. — Макароните са прекалено хубави за лентяи. — Липсваха ми макароните на мама. Тя слагаше около три килограма сирене в тях и бекон от цяло прасе. Знам, че вероятно това беше подъл план да задръсти артериите ми още от ранна възраст, но въпреки това ми липсваха.
— Да не би да го прочете вътре? — попита Пол от леглото си. Той също прелистваше „Хамлет“. — Звучи много шекспировски. Нали се сещаш, „о, господарю мой, не си ти нищо друго, освен лентяй“…
Ерик се обади от пода:
— „Хамлет“ е велик.
— Майка ти е велика — отвърнах му аз. През отворената ни врата видях група момчета, тичащи и крещящи по коридора само по бански гащета. Нямах желание да разбера за какво става дума.
— Пич, просто искам да знам защо не говорят нормално тия хора — намеси се Пол. Прочете един пасаж от пиесата на глас. — Какво по дяволите, означава това? — После добави разгорещено: — Единствената част, която разбирам напълно, е тази: „… той не вярва в страхотното явление, което видяхме тук на два пъти със теб“16, защото така се чувствам, когато трябва да се срещам с жената на брат ми.