— Не е толкова зле — казах аз. — Поне е ясно, че са имали предвид следното: „Хорацио ни обвиняваше, че сме се надрусали с гъби, но ни повярва, когато и той оцапа гащите, след като видя призрака“. Не е като това тук: „… принц Фортинбрас, обзет от празен блян за превъзходство…“17.
— Та той само се надува, нали? Можете ли да обвинявате Офелия, че се самоубива след пет подобни действия? Тя просто е искала гласовете да замълчат.
Всъщност аз бях този, който искаше гласовете да замълчат. Типовете по бански надаваха бойни викове по коридора, а над нас някой тропаше с крак в ритъма на музика, която не се чуваше. През няколко стаи някакъв идиот с цигулка се упражняваше. Много силно. Като котка, която деряха жива. Главата ми пулсираше от болка.
Пол изпъшка.
— Уф, мразя тази книга. Пиеса. Каквото и да е. Не можа ли Съливан да ни даде за домашно „Гроздовете на гнева“18 или нещо друго, което е на прост английски?
Поклатих глава и пуснах томчето си с „Хамлет“ на пода. От стаята отдолу се чу крясък и после тъп удар, сякаш хвърлиха нещо по тавана.
— Поне „Хамлет“ е кратка пиеса. Ще сляза до фоайето за малко. Веднага се връщам.
Оставих Пол да се мръщи над текста си, а Ерик да се мръщи на пода и слязох по стълбите. Във фоайето също беше шумно — някакъв идиот, който свиреше по-лошо и от мен, набиваше клавишите на старото пиано, поставено там, затова излязох навън през задния вход на общежитието. Гърбът на сградата беше покрит с висок портик, поддържан от масивни колони. Дъждът продължаваше да вали силно, но не толкова, че да навява вода под покрива.
Но беше студено. Придърпах ръкавите на суичъра си надолу, за да защитя ръцете си от студа, и се загледах в хълмовете зад общежитието. Дъждът беше отнел цвета на всичко около мен, падините между хълмовете бяха запълнени с мъгла, а небето бе слязло толкова ниско, че почти се беше сляло със земята. Пейзажът пред очите ми беше стар, непроменен от векове и болезнено красив по начин, който ме караше да искам гайдата да е в ръцете ми.
Зачудих се дали Ноала ме наблюдаваше. Близо до мен, невидима, опасна. Бях потърсил в библиотеката информация за някаква по-силна защита срещу феи от желязото и записах всичко, което намерих, на ръката си, в основата на кутрето: глог, пепел, дъб, червено. Щяха да си останат само думи, докато не открия каква, по дяволите, е тази пепел и кое е това дърво.
Отдръпнах се от вратата и пристъпих напред към края на портика, по-близо до стичащата се по тухления паваж вода.
Гадост. На квадрат. Свърши се с усамотението ми.
Дребна тъмна фигура се беше облегнала на стената на общежитието, леко прегърбена, с вдигната качулка. Щях да се обърна и да се прибера вътре, но нещо във формата на тялото разкриваше, че фигурата е женска, а начинът, по който момичето беше вдигнало ръка пред лицето си, подсказваше, че плаче. А това не се вижда често в „Сюард“, момчешкото общежитие.
Момичето не вдигна глава, когато се запътих към него, но щом стигнах по-близо, разпознах обувките. Протрити черни кубинки „Док Мартинс“. Облегнах се до нея и повдигнах края на качулката й с пръст. Ди ме погледна и свали ръката си. По лицето й нямаше сълзи, но те бяха оставили следа в зачервените й очи.
— Привет, психарче — казах нежно. — Какво правиш тук, в страната на ужаса, известна като смърдящото мъжко общежитие?
Ди посегна отново към окото си, сякаш за да спре сълза, която не можех да видя. Потърка го и после протегна пръста си към мен.
— Искаш ли една мигла?
Погледнах към самотната мигла, залепнала за крайчеца на пръста й.
— Четох, че човек има ограничен брой мигли. Ако ги изскубеш всичките наведнъж, никога повече няма да ти пораснат.
Тя се намръщи към пръста си.
— Според мен си го измисли току-що.
Отпуснах се на земята с облегнат на стената гръб и обвих ръце около коленете си. Тухлите под задника ми бяха студени.
— Ако исках да измисля нещо, щеше да бъде много по-интересно от това. Наистина четох нещо такова: „Тийнейджърки скубели миглите си, за да се справят със стреса, и те повече никога не поникнали“. Не бих могъл да измисля подобна глупост.
— Ще си я сложа обратно, ако така ще се почувстваш по-добре — предложи Ди. Тя я мушна наужким в окото си, което ми припомни отново, че то е зачервено. Мразех мисълта, че е плакала. — Учителката ми по арфа е истинско чудовище. Как е твоят?
18
„Гроздовете на гнева“, Джон Стайнбек. Печели „Пулицър“ през 1940 г. Действието на романа се развива по време на Голямата депресия в Щатите. Изучава се в много от учебните програми и в колежите в САЩ. — Б.пр.