Беше великолепен есенен следобед, от онези, които обикновено печатат на плакатите за стени, а страхотната ми позиция за наблюдение като че ли подсилваше красотата му — като онези увеличителни камери, които слагат в моловете, за да наблюдават джебчиите. Облаците се носеха над мен, вятърът беше пропит с аромата на гора, а яркото небе беше толкова огромно, че обграждаше хълма като в гигантски светлосин мехур.
Чувствах се така, сякаш можех да бъда на всяко място на света. На всяко място във вселената. Този хълм беше като отделна планета.
Свиренето на гайда е дейност, състояща се от няколко различни елемента: равни части музикалност, физически способности, умение за решаване на загадки и силна памет. В гайдарството има и много математика. Три ручила — един бас и два тенора. Една гайдуница, осем дупки, един пискун на гайдуницата, две пластини в пискуна, които вибрират една срещу друга, за да създадат височина на тона. Един кожен мях, един мундщук за завършек и безкрайни възможности за шегички на тема свирки от всякакъв вид за моя сметка. Извадих гайдата си от калъфа и стиснах пискуна, за да оправя височината на тона, преди да пъхна гайдуницата в меха и да я метна на рамото си.
Настроих я малко и изсвирих няколко леки марша, преди редовната ми публика да започне да се събира. Ерик приседна на върха на хълма с една от своите зловещо дебели книги за дипломната си работа на чужд език. Мегън също беше тук с книга в ръка. Двама други ученици, които не познавах, седяха с гръб към мен на безопасно разстояние и си пишеха домашните. Естествено, Пол — от солидарност, или каквото и да беше там. И Съливан. Това беше ново. Той се заизкачва по хълма — издължените му крайници го правеха да прилича на хищна богомолка — и застана пред мен. Очите му се спряха за миг върху тениската ми (на която пишеше „Гласовете ми казват да не ти се доверявам“) и после се върнаха обратно на лицето ми.
Отпуснах мундщука от устата си и въпросително повдигнах вежди.
Съливан ме гледаше с обичайната си приятелска усмивка. Вятърът развяваше косата му назад — така разрошен и без сако, лесно можеше да бъде сбъркан с ученик. Изпълнителният президент на онази компания, заради когото го беше напуснала жена му, трябва или да е бил много секси мъж, или много, много богат мъж.
— Да не прекъсвам заниманията ти? — попита той изключително любезно.
Ако искаше да знае дали смятам присъствието му тук с нас за странно, да, така смятах. Но на глас казах:
— За мен е чест, милорд.
— Нима? — Съливан седна на земята със скръстени крака с едно-единствено движение. — Не искам да прекъсвам репетицията ти.
— Е, това очевидно е лъжа. Убеден съм, че сте тук, за да я прекъснете — казах аз и той се ухили. — И така, какво е това — разузнавателна мисия?
Съливан се размърда и започна да се намества, за да се настани по-удобно, а после извади малък касетофон и го постави на земята между себе си и обувките ми.
— Просто искам да послушам най-добрия гайдар във Вирджиния. Знаеш ли, винаги ми се е струвало, че всички гайдари звучат еднакво — все едно свирят постоянно една и съща мелодия. Кой е най-известният марш? „Храбрата Шотландия“20? Всички мотиви вътре ми звучат като един.
Възнаградих го с леко оголване на зъбите, полуусмивка, полугримаса.
— Господин Съливан — казах с укор, — мислех, че аз съм смешникът на класа.
Той ме погледна и присви устни. Отстъпих назад, за да напълня меха с въздух и се запитах какво да изсвиря, за да залича самодоволната усмивка от лицето му. Нещо бързо? Нещо тъжно? Беше ясно, че ще очаква от мен техническо съвършенство, след като познаваше конкурсните ми постижения, значи нещо свръхсложно не беше правилният избор. Тогава нещо, което щеше да му припомни болката от предателството на милата му женичка.
Проверих настройката си и започнах да свиря „Cronan“, което — просто за сведение — на ирландски означава нещо като погребално тананикане, напяване и се изпълнява на погребения от близките на починалия; това е може би най-прочувствената и тъжна песен, писана някога за гайда, и дори в ръцете на по-лош гайдар би разплакала и самия Хитлер. Така че Съливан просто нямаше шанс.
Вложих всичко, което имах, в песента. Изпитвах достатъчно болка, за да я направя истинска. Ди, която трябваше да бъде на този хълм, но не беше; прекрасната ми кола, която трябваше да бъде на училищния паркинг, вместо да бъде разбита през лятото и да трябва да карам сега тази на брат ми; фактът, че бях скапан остров сред море от хиляди хора и че понякога тежестта да бъда последният от застрашен вид, направо смазваше гърдите ми и не можех да дишам.
20
„Scotland the Brave“ — патриотична шотландска песен, сред най-обичаните и смятана за един от основните претенденти за неофициален химн на Шотландия. — Б.пр.