Спрях.
Учениците заръкопляскаха. Пол се престори, че избърсва сълза от очите си и я пуска на тревата. Съливан натисна копчето „запис“ на касетофона си.
— Не записвахте ли досега? — попитах го аз.
— Не бях убеден, че ще си струва.
Направих му гримаса, той ми отвърна със същото и в този миг усетих, че косъмчетата по ръката ми настръхват в знак на предупреждение.
— Не казвай нищо. — Чух гласа на Ноала секунда преди да видя самата нея как върви между Ерик, Пол и Съливан към мен. — Само ти можеш да ме видиш, така че ако ме заговориш, ще решат, че са те оставили без въздух по време на раждането ти и са повредили мозъка ти, схващаш идеята.
Исках да кажа нещо като „благодаря за невероятния съвет“, но е дяволски трудно да си саркастичен, когато не можеш да говориш на глас. Освен това, макар да мислех, че беше най-плашещата личност наоколо, днес просто изглеждаше невероятно секси. Слънчевите лъчи, играещи си с косата й, острото й луничаво носле, ироничната усмивка на устните й… Черната тениска с надпис „Злоба“ беше плътно прилепнала по тялото й, а дънките с ниска талия разкриваха яркия белег, минаващ по единия й хълбок точно върху голата ивица плът между тях.
Сигурно съм я погледнал влюбено или пък просто беше разчела мислите ми, защото каза:
— Признавам, че за пръв път наистина харесвам външния си вид. Обикновено талантливите музиканти с трагична душа предпочитат да изглеждам крехка и сантиментална. — Приклекна до калъфа на гайдата ми и надникна вътре, без да докосва нищо. — Но ти искаш да изглеждам като мацка трепач и това ми допада.
Коленичих и аз и обръщайки гръб на останалите, се престорих, че оправям нещо по гайдата си. Все още не можех да кажа нищо, без те да ме чуят, но поне да не приличам на идиот с вперен в празното пространство поглед.
Ноала се облегна назад, дънките й бяха скъсани на коленете и кожата й се виждаше през дупките. Ухили ми се.
— Не ми казвай, че не харесваш как изглеждам.
Беше толкова сладка, че на човек му се приискваше да я изяде, но това изобщо не беше най-важното в момента. Беше доста зловещо, че се облича така нарочно, за да ме възбуди и изкара извън равновесие.
— Не са просто дрехите — каза Ноала. Внезапно осъзнах, че не хвърля сянка. Не беше на добре. — Лицето ми. Изглеждам така само защото ти искаш да бъда точно такава. Когато съм близо до теб, приемам облика, който те привлича най-много. Не мога да направя нищо, не зависи от мен. А повярвай ми, понякога фантазиите на музикантите са наистина ужасни. Сега за първи път чувствам, че отвън изглеждам такава, каквато съм отвътре.
Но аз не исках тя да прилича на каквото и да било. Исках само да се разкара от хълма ми.
— Не, всъщност наистина искаш да съм тук, иначе нямаше да продължа да идвам. — Усмивката на Ноала приличаше на озъбване.
— Притесняваш ли се, Джеймс? — чух гласа на Съливан зад гърба си.
— Не се ласкайте! — извиках му в отговор. Наместих гайдуницата си обратно в гайдата и се изправих, като обърнах гръб на Ноала. Страхувах се, че е права — може би наистина бях обсебен от музиката си и в крайна сметка щях да се пречупя и да моля за помощта й.
Поставих гайдата на рамо и започнах да свиря един достатъчно сложен стрейтспей21, за да изкара Ноала от мислите ми. Орнаментите ми хич ги нямаше днес, в края на мелодията изсвирих няколко едновременно, докато зазвучаха по-живо.
— Звучат си съвсем добре. Вманиачаваш се. Отвратително добър си, както всеки друг ден — каза Ноала. Беше точно до ухото ми; застивах неподвижно всеки път, когато ухаещият й на цветя дъх обливаше лицето ми. — Ето ти един безплатен съвет, задник такъв. Помоли Ерик да си донесе китарата. Това не е измама, нали? Просто предложение. Приемай или отказвай.
Поколебах се. Гледах как белите облаци надвисват над върха на хълма, тежки, носещи се във формата на магически създания и загадъчни кули в бяло и светлосиньо, и проследих разсеяно с очи сенките, които хвърляха върху безкрайните хълмове. Не беше измама. Не бях казал „да“.
— Ерик — казах аз и устните на Ноала се отвориха лекичко от удоволствие. — Защо не си донесеш китарата?