Това ме подсети нещо. Използвах една от химикалките и написах светец на вътрешната страна на дланта си.
— Мисля, доста хора ще кажат, че това е единственият начин да стигнеш пред въпросните порти. Откъде се появи това внезапно влечение към алкохола?
Пол сви рамене и заби поглед в прозореца.
— Не знам.
Предполагам, че ако бях отговорен и зрял човек, щях да му кажа, че няма нужда да се напива, за да доказва на другите и на себе си, че е нормален, или каквото там искаше да доказва. Но аз бях отегчен и принципно безотговорен по природа и по избор, така че му казах:
— Ще те уредя.
— Какво?
— Бира, Пол. Фокусирай се. Това искаш, нали? Алкохол?
Очите му станаха още по-кръгли зад очилата, макар да не мислех, че това е възможно.
— Сериозно ли говориш? Как…
— Шшш, не се затормозявай с методите ми. Приеми го просто като част от моята мистериозна личност. Пил ли си бира досега? — Написах бира под показалеца си, тъй като вече нямах никакво място на дланта.
Пол се изсмя.
— Ха. Ха. Ха. Родителите ми казват, че бирата покварява душата.
Ухилих му се. Още по-добре. Това щеше да бъде наистина потресаващо забавление. Нещата се подреждаха от само себе си.
— На какво се хилиш така, Джеймс? — Седналият няколко места пред нас Съливан се беше обърнал назад и се взираше в мен с подозрение. — Малко е зловещо, да ти призная.
Устните ми прикриха оголените ми в ехидна усмивка зъби, но не съвсем. Запитах се от колко ли време слуша разговора ни. Не че имаше значение. Злите ми планове щяха да се осъществят със или без неговото знание.
Съливан наблюдаваше прикритата ми усмивка с повдигнати вежди. Налагаше му се да се надвиква с шума от автобуса.
— По-добре е, но все още е злокобна. Не мога да се отърся от подозрението, че замисляш нещо крайно неморално — като преврат в някоя малка латиноамериканска държава.
Ухилих му се отново. От всички учители само Съливан говореше на моя език.
— Не и тази седмица.
Той направи гримаса към Пол и после пак към мен.
— Е, добре, надявам се поне да е законно.
Пол запримигва гузно, а аз свих рамене с безразличие.
— В повечето държави е.
Леко изкривените устни на Съливан се разтеглиха в обезсърчителна усмивка.
— А в тази? — Той разчиташе мислите и действията ми по-добре от всеки друг, факт, който беше едновременно и притеснителен, и успокояващ.
— Скъпи ми учителю, защо хабите безценните си умения в такива недостойни за вас разсъждения? Нямате ли си английска поезия за четене?
Съливан май искаше да продължи да ме разпитва в същия дух, но после се спря и само вдигна пръст към мен.
— Ще ви наблюдавам, мистър Морган. — Сведе пръста си към изписаните ми ръце и добави: — Отбележете си го. — След това се обърна и се намести отново на седалката си.
На ръката ми обаче не беше останало никакво свободно място, така че не изпълних съвета му. Гласовете на учениците около мен станаха по-шумни и въодушевени, тъй като автобусът вече отбиваше в някакъв огромен сив паркинг.
— Я ми припомнете, какво щяхме да правим тук? — попита Мегън някъде близо до Съливан.
— Ще слушаме „Рейли-Ботс“ — каза той. Третото име с тире. Огледах се за някакъв скрит знак. Държах си очите отворени за реки от кръв или ята скакалци — човек никога не знае с тези библейски прокоби. Съливан продължи: — Най-великолепният камерен оркестър, който ще изпълни за вас разнообразни музикални произведения. Сигурен съм, че мисис Тийвс ще ви изпитва на тях по-късно тази година.
— Точно така! — провикна се мисис Тийвс от предната част на автобуса. — Запазете си програмите!
Автобусът паркира и учителите поведоха тълпата тийнейджъри през паркинга към театъра. Видях как мърдат устните на Съливан, докато броеше наум влачещите се покрай него ученици.
— Четирийсет и шест… Трийсет и четири — казах с монотонен глас, когато се изравних с него.
— Млъквай, Джеймс — отвърна ми мило той. — Няма да ме объркаш.
Благодарение на изумителните ръководни умения на Съливан и мисис Тийвс успяхме да се доберем до фоайето на театъра. Беше страшно студено, миришеше като в борова гора, а подът бе покрит с тъмночервени килими. Дървото беше чисто бяло, с гравирани орнаменти. Имаше и друга група ученици, които вече се бяха пръснали из цялото фоайе. Колежанчета. До тях изглеждахме като бебета. Колежанките си играеха с косите си и се кикотеха — бяха две години по-близо до натисканията в минивановете, тренировките по футбол и ботокса в сравнение с момичетата в нашия автобус23.
23
В САЩ колежът е институция за по-висока степен на образование от гимназиалното, предлагаща курсове по сродни предмети. Например колеж по изкуства или бизнес колеж и т.н. Много колежи са независими и присъждат степен бакалавър, а курсът на обучение е най-често четири години. Могат да бъдат и част от университет. Американците често използват думата „колеж“ и за университетите. Тук обаче явно става дума за двегодишния колеж (junior college), или така наречения градски или технически колеж (community college), които остават по-близо до родния дом. — Б.пр.