Погледнах към ръцете си. Въпреки бледата светлина можех да различа някои от изписаните върху тях думи: смърт, валкирия, да ги последвам.
— Хайде да напишем нещо заедно.
Ноала вдигна лице към мен, изглеждаше леко сърдита.
Продължих:
— Не ме гледай с това изражение тип „какво, по дяволите, искаш да кажеш“? Точно това казвам. Хайде да напишем нещо заедно.
— Искаш да ти помогна да напишеш нещо.
— Не, искам да използваме уменията и таланта и на двама ни и — по необходимост — само моите ръце, за да напишем нещо.
— Какво?
— Не знам още. Някаква музика? Или пиеса?
По изражението на Ноала личеше, че се опитва наистина упорито да не изглежда много зарадвана.
— Ти не харесваш пиеси.
— Ако измислим някаква пиеса с музика, ти можеш да я поставиш на сцена. За часа на Съливан трябва да направим творчески проект, който да има нещо общо с метафората. Не е кино, но какво пък, само това можем да направим преди Хелоуин, нали?
Тя ме гледаше изпитателно — така, както винаги бях искал Ди да ме гледа. В някакъв момент си помислих, че ще ме целуне, защото погледът й беше втренчен в устните ми. Ужасих се, че наистина ще го направи, а точно в този миг аз ще се сетя за Ди и тогава Ноала ще ме убие по мъчителен, болезнено продължителен начин, който ще бъде трудно да се обясни на застрахователите.
Ноала премести погледа си от устните към очите ми.
— Извади си химикалката — каза рязко тя.
Направих го. Нямах никакви листове, но това беше без значение.
— Как ще я наречем?
Без повече колебание Ноала се метна на мястото зад мен, така че да може по-лесно да обвие ръце около раменете ми.
Шестото ми чувство ми казваше, че е студена, но напълно различна емоция избухна в тялото ми, когато тя допря бузата си до моята и устните й лекичко докоснаха кожата ми.
Наместих химикалката в ръката си, задържах я за секунда неподвижно, докато се вслушвах в мълчанието на феята до мен, и после написах: Балада.
Създай текстово съобщение
185/200
До: Джеймс
Провалих всичко, защото съм идиот. Просто искам нещо ужасно силно, но не знам какво е то. Мислех, че може би това си ти. Но ти наистина ме целуна. Не знам какво да правя сега.
От: Ди
Изпращане на съобщението: да/не
Съобщението ви не е изпратено.
Запазване на съобщението: да/не
Съобщението ви ще се пази 30 дни.
Джеймс
Тъй като не бях ученик по пиано в истинския смисъл на думата, а на Съливан му липсваха организационни умения, трябваше да провеждаме часовете си в старата концертна зала. Оказа се, че в петъците репетиционните стаи са заети чак до пет часа от истински пианисти, истински кларинетисти и истински челисти, заедно с истинските им учители и диригенти на оркестри.
Затова се запътих към грозната сграда на „Бриджид Хол“25.
За да изтъкнат, че „Бриджид“ вече не е полезен член на общността на „Торнкинг-Аш“, градинарите бяха оставили поляната между нея и останалите академични сгради отрупана с окапалите есенни листа, чемшировите храсти не бяха подрязвани от години, а бръшлянът беше завладял почти догоре унилите, някога жълти тухлени стени. Все едно имаше надпис върху нея, послание към всички родители, идващи на посещение: „Не снимайте тази част от кампуса. Тази сграда е вече прекалено грозна и е неизползваема. Не си мислете, че не сме забелязали“.
По пътя за натам телефонът в джоба ми издаде звук. Извадих го и видях, че имам съобщение от Ди. Когато го отворих, думите се набиха в очите ми:
Джеймс, толкова съжалявам
… и усетих как ми прилошава. Изтрих го, без да го прочета докрай. Пъхнах телефона обратно в джоба си и продължих към входа на „Бриджид Хол“.
Вратата беше покрита с олющена червена боя, която като че ли криеше някаква по-дълбока символика. Не мисля, че имаше други червени врати в кампуса. Самотница, като мен. Ударих лекичко с кокалчетата на юмрука си кръглата дръжка в знак на солидарност. „Ти и аз, приятелче“, прошепнах й аз. „Единствени и неповторими“.
Влязох вътре. Озовах се в дълго, тясно помещение, в което имаше само стари сгъваеми столове, обърнати към ниската сцена в другия край на залата. Миришеше на мухъл и на старо дърво, а бръшлянът закриваше заскрежените стъкла на прозорците. На сцената приглушените светлини осветяваха голямо пиано, старо и грозно като самата сграда. Навсякъде цареше пълна разруха, сякаш мястото беше забравено и изоставено още през 50-те години на миналия век.
25
Бриджид (Brigid) — известна и като Брийт, Бригит и др., е древна келтска богиня. Тя е почитана като богиня на огъня, поезията и ковачницата. Сравнявана по функции с римската Минерва, покровителката на изкуството. Християнизирана е като св. Бриджит (St. Bridget). В нейна чест горели огньове, които никога не били изгасявани. — Б.пр.