— Не ни интересува — каза Пол веднага. — Така е по-готино.
— Вярно е. Къде ще репетирате?
Никой от нас не отговори, защото в далечината чухме как рогатият започна да пее, бавно и завладяващо.
С голямо усилие на волята си наложих да кажа:
— Мислехме за „Бриджид Хол“.
— Интересен избор — каза Съливан. Очите му се плъзнаха към Пол, който барабанеше с пръсти по масата по един маниакален начин, като човек, поел прекалено много кофеин, и мигаше често. Не че пееше на глас заедно с владетеля на мъртвите, но със същия успех би могъл да си сложи на челото и табела с надпис „Обадете се на психиатъра ми. Той знае какво да прави“.
Погледнах го така, че ако с поглед можеше да се убива, вече щеше да е мъртъв.
— Нещо не е наред ли, Пол? — попита Съливан.
— Той… — започнах аз.
— Чувам владетеля на мъртвите — изстреля приятелят ми.
Е, сега направо ме уби. Зарових лице в ръцете си.
Съливан погледна първо към мен, а после и към Пол.
— Какво ти казва?
— Това е списък с мъртъвци. — Пол се беше хванал за края на масата и стискаше толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Продължаваше да движи пръстите си така, сякаш свиреше някаква мелодия върху самата маса. — Не вече умрели хора. Бъдещи мъртъвци. Мислите ли ме за луд?
— Не. — Съливан отиде до прозореца и го натисна с рамо. Той поддаде с пукане и се отвори малко; студеният въздух нахлу в стаята заедно с песента. Тя влезе в костите ми, подтикна ме да стана и да я последвам. Беше ми нужна цялата воля, която имах, за да не скоча през прозореца и да не се затичам към хълма. — Мнозина — добре де, не мнозина, но доста хора го чуват през октомври, чак до Хелоуин.
— Защо? — попита Пол. — Защо именно аз го чувам?
Съливан поклати глава.
— Не знам. Той казва различни неща на различните хора. Това не означава, че си луд. — Някак си обаче думите му не прозвучаха успокояващо. Сякаш казваше, че да бъдеш луд може би е по-добрият вариант. Отиде до бюрото си и взе от там един бележник; постави го пред Пол. Той послушно хвана химикалката, която лежеше до нашите проекти.
— Какво да правя?
Съливан отвори прозореца малко по-широко и ми хвърли бърз поглед, преди да се обърне отново към Пол.
— Ще ти бъда много благодарен, ако напишеш тук имената, които той ти казва.
Създай текстово съобщение
167/200
До: Джеймс
Линет ме хвана да се прибирам от сборището на феите миналата вечер. Знам, че знае къде съм била, и се уплаших, защото тя е ужасна в клас. Но тя само ми каза да не допускам и друг да разбере.
От: Ди
Изпращане на съобщението: да/не
Съобщението ви не е изпратено.
Запазване на съобщението: да/не
Съобщението ви ще се пази 30 дни.
Джеймс
Фоайето на „Сюард Хол“, нашето общежитие, беше страшно удобно и някак сигурно, а определено в момента имах нужда да се скрия в безопасно като майчината утроба място. Имаше четири от най-удобните столове на света, което е задължително условие за сигурните места, и четири меки диванчета, поставени до всеки един от тях. В ъглите имаше и четири ниши, в които беше разположено по едно от чудесата на света.
Северният ъгъл: пиано, по-старо от Мойсей, което звучеше като калиопа32.
Южният ъгъл: копие на гръцка статуя — някаква безглава мацка със съвършени цици.
Източният ъгъл: шкаф с книги, в който можеше да се намери Абсолютно Всяка Важна Книга, Която Никога Не Си Чел, С Твърда Корица.
Западният ъгъл: машина с всякакви лакомства (понеже понякога чипсът е единствената закуска, от която имаш нужда).
Беше два часът сутринта. Долу по коридора Съливан спеше зад затворената си врата в неведение за моето скиталчество. Някъде на четвъртия етаж Пол похъркваше. Завиждах на умението му да спи. Чувствах се така, все едно е задължително да се мятам насам-натам, да пищя или нещо подобно; не можех да спра да мисля за Хелоуин. Всеки път, когато го правех, косата ми като че ли се изправяше, а по раменете ме побиваха студени тръпки. Сънят беше абсолютно невъзможен.
Фоайето сякаш сдържаше дъха си, застинало, мълчаливо и мрачно, странно осветено в червено-оранжево от уличните лампи, които се виждаха през предните прозорци. Най-удобните столове на света хвърляха сенки, които се простираха напред, десет пъти по-големи от самите столове. Строполих се на един от тях и останах така, напълно безжизнен, все едно бях забравил какво е да се движиш.
32
Калиопата е музикален инструмент, който свири на пара или компресиран въздух (а по-рано и газ) през тръбите, най-често направени от локомотивни свирки. Звукът на калиопата е много силен и не може да бъде регулиран. Единственото, което се регулира, е интервалът и дължината на тоновете. Калиопата, работеща на пара, е още позната като парен орган или парно пиано, а понякога и като калиафон. — Б.пр.