— Какво правиш?
Гласът на Ноала беше съвсем тих.
— Искам да чуеш.
Тръгнахме хванати за ръка към задната врата. Добре де, Ноала вървеше. Аз накуцвах и се чувствах ужасно тъпо заради това. Спряхме точно пред вратата, покрита като с мантия от топлия мрак навън; все още се държахме здраво за ръце, макар да стояхме раздалечени на няколко стъпки един от друг. Сякаш играехме на цепеница и чакахме някой да се втурне през вратата и да се опита да премине през нашата „верига“33.
Сега чух това, за което говореше Ноала.
Съливан.
Имаше два гласа зад вратата и единият от тях със сигурност беше на Съливан: прецизен и суров.
— … искам да знам каква работа имате тук. По средата на нощта, точно до общежитията.
Другият глас беше високомерен, женски и някак много познат.
— Бях на къмпинг. Не можах да заспя, затова реших да се поразходя из града.
— Как ли пък не. Видях ви как палите стръкове мащерка. Знам за какво се прави това. Мислите, че не съм наясно, че тук става нещо странно?
Ноала се приближи до мен, за да ми прошепне съвсем тихо в ухото, притискайки устните си плътно до кожата ми така, че думите й да не стигнат до никого другиго.
— Чувала съм този глас и преди. Тя убива самотните феи.
Нямах време да обмисля идеята, че вторият глас беше познат и на двама ни; разговорът от другата страна на вратата продължаваше.
— Според мен ти смяташ, че си по-умен, отколкото си — каза женският глас. Можех почти да го напасна с лицето на жената само от снизхождението, което струеше от него. — Но всъщност не знаеш нищо. Мисля, че трябва да се махнеш от пътя ми, преди да се ядосам истински и да реша да кажа на ченгетата някои крайно неприятни неща за теб.
Ноала погледна към мен.
— Човеци — прошепна ми тя.
— О, госпожо — гласът на Съливан беше поне двайсет градуса под нулата. — Няма смисъл да ме заплашвате. Виждал съм много по-страшни неща от вас. — Пауза, боричкане. — Няма да ходите никъде, преди да ми кажете защо Ги призовавахте точно пред общежитието на децата. И не ми излизайте повече с глупостите за къмпинг или проучване на билки. Аз знам. Знам.
— Не е твоя работа. Ако знаеше дори съвсем малко за Тях, щеше да си наясно, че е по-добре да не си пъхаш носа там, където може да бъде отрязан.
Дилия, сепнах се внезапно и Ноала ми се намръщи, тъй като не познаваше името. Лелята на Ди. Сега познах гласа й. Преди много години феите са спасили живота й и оттогава тя Им помага.
Веждите на Ноала се повдигнаха рязко нагоре.
— Не ми казвайте какво да правя. Посветих последните две години от живота си на тези деца, за да съм сигурен, че няма да им се налага да изживеят това, през което преминах аз. — Въпреки учтивата форма гласът на Съливан вече приличаше по-скоро на ръмжене. — Но през цялото това време не ми беше хрумнало, че ще трябва да се притеснявам и от хората. Кажете ми. Сега. Какво правите тук?
Гласът на Дилия беше леден.
— Добре. Просто използвах музиката на децата, за да призова един от народа на дийна шии. Дължи ми услуга.
— Сигурно ме смятате за голям наивник.
— Всъщност ми изгледаш много крехък. — Дълго мълчание, през което се зачудих какво точно се случва от другата страна на вратата. — Приличаш на човек, който има много за губене, а аз познавам хора, които с удоволствие ще ти помогнат да го загубиш.
Съливан звучеше непреклонен.
— Много жестоко сте се объркали, госпожо. За щастие не съм възпрепятстван от типичните за повечето хора задръжки, нито страдам от пристрастяване към някакви материални блага, именно благодарение на вашите приятели. От друга страна, мога да ви създам големи неприятности, ако не ми кажете веднага защо сте тук.
— Правя някои услуги на новата кралица — изстреля Дилия. — Техни си работи. Неща, които не могат да уредят сами помежду си.
— Новата кралица? — Гласът на Съливан леко изтъня. — Елинор?
Сърцето ми спря. Откъде знаеше името й?
— Да, Елинор. Аз й пазя гърба, а тя пази моя.
Съливан вече звучеше по-напрегнато.
— Защо е дошла тук?
Мълчание. Дали имаше някакво кимване или поклащане на глава, които не можехме да видим оттук? Или нищо не се случваше?
33
У нас играта е известна като „цепеница“ — два отбора от деца, хванати за ръце, образуват верига; целта е играчът от единия отбор да тича и да разцепи веригата между двама души от другия отбор. Ако го направи, взема по избор един от чуждия отбор; ако не успее, остава при тях. В Щатите играта е известна с различни имена Red Rover, bullrush, Forcing the City Gates and Octopus Tag. — Б.пр.