— Джеймс. — Гласът на Съливан звучеше много сериозно. — Сега не му е времето. Просто отговори на въпроса.
Това ме вбеси още повече. Не ми пукаше, че ми беше учител и наставник, не и след всичко, през което бяхме преминали заедно.
— Защо?
Ако знаех как щеше да отговори на въпроса ми, никога не бих го задал.
Съливан извади малък телефон от джоба си и го плъзна по масата към мен, без да каже каквото и да било. Погледнах го въпросително, а той кимна с брадичка да го взема.
— Прочети неизпратените съобщения.
Преминах през менюто, докато стигнах до съобщенията. Петнайсет неизпратени. Всичките до мен. Устата ми пресъхна, докато ги преглеждах.
липсват ми разговорите с теб
видях още феи
люк беше тук
нищо не е наред
убих някого
мога да ги чуя, те идват
И накрая, най-лошото, защото беше точно като последното съобщение, което й бях изпратил, преди да започнем училище.
обичам те
Дълго гледах екрана, преди да затворя телефона. Сякаш отстрани осъзнавах, че през прозореца се чува досадната еднообразна песен на някаква птица, че на лявата ми ръка се вижда грозно изписано „П“ и че внезапно спрях да дишам и мина цяла минута, преди да си поема отново дъх.
Норманди каза:
— Мисля, че разбираш защо е време да ни се довериш.
— Не, защо не направим друго — отвърнах аз. Чух как звучи гласът ми, спокойно, овладяно, някак чужд, но не направих опит да го променя, докато продължавах да се взирам в екрана на телефона. — Защо вие, момчета, не ми кажете какво правите тук. Тук, в „Торнкинг-Аш“, имам предвид. И не започвайте отново с онези мили думи за това как се грижите да не ни се случи нищо лошо. По-скоро ме осветлете по въпроса защо, по дяволите, ни доведохте тук, когато дори си нямате представа какво става под носа ви. Явно от самото начало сте знаели какво се случва с Ди и е трябвало да направите нещо, а сега я няма…
Спрях се, защото Норманди казваше нещо, а аз осъзнах, че всъщност изобщо не съм ядосан на него. А на себе си.
Забих поглед в ръцете си.
— Джеймс — каза Съливан. Чух как изтрака телефонът на Ди, когато той го вдигна от масата.
— Виж. Ти не си глупаво момче — каза Норманди. — Мисля, че бях пределно ясен за това, когато се срещнахме. Ние — имам предвид себе си и някои от останалите членове на учителския състав — основахме „Торнкинг-Аш“, защото осъзнахме, че Те предпочитат да измъчват и отвличат младежи с невероятни музикални дарби. Като моя син.
Смътно си спомнях, че съм го чувал да споменава нещо такова, когато за пръв път кандидатствах за училището с Ди. Едва се удържах да не кажа — „онзи, който се е самоубил“. Звучеше прекалено грубо и жестоко, дори и за мен.
— Той беше отвлечен — каза Норманди с много спокоен глас. — Тогава още не знаех за Тях. После осъзнах, че не мога да допусна това да се случи на някого другиго. Затова основахме училището — за да откриваме рисковите деца и да ги доведем тук, където ще можем да ги закриляме.
— А Кралят на мъртвите, онзи с рогата? — попитах аз. — Очевидно фактът, че си прави джогинга в задния ни двор не е съвпадение, както подсказва и името на училището36.
— Той е нашето канарче — каза Норманди с лека усмивка, сякаш се предполагаше това твърдение да бъде смешно или поне някога е било такова. — Свръхестествено канарче.
Зяпнах го изумено.
Директорът обясни:
— Преди години миньорите вземали със себе си долу под земята канарче, за да им показва кога кислородът намалява. Ако канарчето внезапно умирало, миньорите знаели, че трябва да се махат от там. Кернунос е нашето канарче. Ако някой от нашите ученици го чуе или види, вече знаем, че той е особено чувствителен към свръхестествена намеса.
Очите на Съливан направо пробиваха дупки в главата ми.
— Е, явно системата ви работи идеално — казах аз.
Норманди пренебрегна сарказма ми.
— Всъщност, да, така е. Не сме имали по-сериозен инцидент с Добрите ни съседи — когато каза последното, хвърли поглед към Съливан, което ме накара да се запитам дали тук имаше някаква друга история, или просто знаеше за Съливан и Елинор — от години. Всъщност през последните години бяхме едно обикновено първокласно музикално училище. До тази година — когато на територията на кампуса започнаха да се появяват повече от Тях, отколкото през всичките изминали години заедно. Патрик ми каза, че е така, защото в училището се е появил повелител на детелините, макар да не мислех, че все още съществуват. И инстинктът ми говори, че това е Диърдри. Сега вече ти казах всичко за училището, така че може би ти ще ми кажеш дали съм прав.
36
В името на училището има думата „thorn“ — „трън, шип“ като асоциация за рогата и „king“ „крал“. — Б.пр.