Освен въпросната граница. Независимо дали някой щеше да се досети за действията му или не, той знаеше, че я е прекрачил. Всъщност знаеше, че от известно време танцува по ръба ѝ. Например, когато взе храната на Сеян от столовата, за да нахрани Луси Грей. Беше дребно нарушение, мотивирано от желанието му тя да остане жива и гнева към небрежността на гейммейкърите. Би могло да се твърди, че това е проява на обикновена хуманност. Но не ставаше дума само за един случай. Сега той виждаше всичко, спускането му по наклонената плоскост през последните няколко седмици, започнало с остатъците от храната на Сеян и завършило с него тук, треперещ в тъмното, на пейка в пустия парк. Какво го чакаше по-нататък по този път, ако не успееше да спре падането си надолу? На какво друго беше способен? Е, дотук беше. Трябваше да сложи край. Ако загубеше честта си, губеше всичко. Край на измамите. Край на съмнителните стратегии. Край на оправданията. От сега нататък щеше да живее честно и ако накрая стигнеше до просешка тояга, то поне щеше да е почтен просяк.
Беше се отдалечил много от къщи, но осъзна, че апартаментът на Плинт се намираше само на няколко минути път. Защо да не се отбие?
Отвори му авокс с униформа на слугиня и попита със знак дали да вземе чантата му. Той отказа и попита дали Сеян е свободен. Тя го въведе в хола и посочи къде да седне. Докато чакаше, огледа обстановката с вещо око. Елегантни мебели, дебели килими, бродирани гоблени, нечий бронзов бюст. Отвън апартаментът не беше впечатляващ, но за интериора не бяха пожалени пари. Семейство Плинт искаше единствено адрес на Корсо, за да затвърди общественото си положение.
Г-жа Плинт нахлу в хола, сипейки извинения и брашно. Сеян, изглежда, си беше легнал рано и Кориолан я беше уцелил в кухнята. Дали иска да слезе долу и да пие чаша чай? Или може би тя да му сервира чая тук, както бяха направили семейство Сноу. Не, не, увери я той, в кухнята щеше да е по-хубаво. Сякаш някой поднасяше нещо на гостите си в кухнята, освен Плинт. Но той не беше дошъл да раздава преценки. Беше дошъл, за да му се изкаже благодарност и ако това включваше печива, още по-добре.
— Искаш ли пай? Имам с боровинки. Или с праскови, ако можеш да почакаш да стане. — Тя кимна към два скоро приготвени пая на плота, които чакаха да бъдат сложени във фурната. — Или може би торта? Следобед направих крем карамел. Авоксите го обичат най-много, защото, нали разбираш, лесно се гълта. Кафе, чай, мляко? — Бръчките между веждите на мами станаха още по-дълбоки, сякаш нищо, което би предложила, не беше достатъчно добро.
Въпреки че беше вечерял, събитията в Цитаделата и разходката го бяха изтощили.
— О, мляко, моля. И сигурно боровинковият пай е много вкусен. Никой не може да се мери с вашето готвене.
Мами напълни голяма чаша догоре. Тя отряза цяло квадратно парче от пая и го сложи в чиния.
— Обичаш ли сладолед? — попита тя.
Последваха няколко топки ванилов сладолед. Тя дръпна един стол до учудващо семплата дървена маса. Над нея имаше гоблен в рамка, изобразяващ планински пейзаж и надпис: ВКЪЩИ.
— Сестра ми ми го прати. Тя е единствената, с която наистина поддържам връзка сега. Или може би, която поддържа връзка с мен. Много не подхожда на останалата част от къщата, но тук долу е моето кътче. Моля те, седни. Яж.
Нейното кътче се състоеше от масата, три разнородни стола, плетивото ѝ и етажерка, пълна с малки странни предмети. Две солници за сол и пипер във формата на петел, мраморно яйце и мека парцалена кукла. Всичките ѝ притежания, допусна Кориолан, които беше донесла от къщи. Нейният олтар, посветен на Окръг 2. Начинът, по който не можеше да се откъсне от този изостанал планински район, будеше съжаление. Горката останала без дом женица, без надежда някога да се впише, която прекарваше дните си в тъга по миналото и приготвяне на крем карамел за авоксите, които не можеха да усетят вкуса му. Той наблюдаваше как плъзга тавите с пай във фурната и отхапа от своето парче. Устата му изтръпна от удоволствие.