— Как е? — попита тя разтревожено.
— Превъзходен — каза той. — Като всичко, което готвите, г-жо Плинт. — Не беше преувеличение. Мами може би беше патетична, но в кухнята беше нещо като артист.
Тя си позволи лека усмивка и седна до него.
— Е, ако някой път ти се прияде още нещо, нашата врата е винаги отворена. Не знам откъде дори да започна да ти благодаря, Кориолане, за това, което направи за нас. Сеян е моят живот. Съжалявам, че сега не може да се видите. Взе много от онова успокоително средство. Иначе не може да заспи. Толкова е гневен, толкова е объркан. И не е нужно да ти казвам колко нещастен се чувства.
— Капитолът наистина не му понася — каза Кориолан.
— Не понася на никой от семейството ни. Страбон казва, че сега за нас е трудно, но ще е по-добре за Сеян и децата му, само че се съмнявам. — Тя погледна към етажерката си. — Семейството и приятелите — те са истинският ти живот, Кориолане, а ние оставихме нашите в Окръг две. Но ти вече го знаеш. Виждам това. Радвам се, че имаш своята баба и сладката си братовчедка.
Кориолан се хвана, че се мъчи да я ободри, като ѝ каза, че всичко ще тръгне по-добре, след като Сеян завърши Академията. В университета има повече хора, както и най-различни хора от целия Капитол и той със сигурност ще намери нови приятели.
Г-жа Плинт кимна, но не изглеждаше убедена. Слугинята авокс привлече вниманието ѝ и ѝ предаде някакво съобщение с нещо като жестомимичен език.
— Добре, той ще се качи, след като си изяде пая — каза ѝ г-жа Плинт. — Съпругът ми иска да те види, ако нямаш нищо против. Мисля, че иска да ти благодари.
Кориолан изяде пая докрай, пожела лека нощ на мами и последва слугинята по стълбите към основния етаж. Дебелите килими заглушаваха стъпките им, стигнаха пред отворената врата на библиотеката без предупреждение и той успя да зърне Страбон Плинт в момент, когато мислеше, че е сам. Той стоеше пред елегантна камина, подпрял високата си фигура с лакът на плота и гледаше надолу — там, където в някой друг сезон щеше да гори огън. Сега камината беше студена и празна, а Кориолан се чудеше дали това, което Плинт виждаше там, беше причината за толкова тъжното му изражение. С една ръка държеше кадифения ревер на скъпия смокинг, който никак не му отиваше — също като дизайнерската рокля на г-жа Плинт или костюма на Сеян. Гардеробът на семейство Плинт винаги подсказваше, че отчаяно се мъчат да приличат на хора от Капитола. Безспорното качество на дрехите вместо да ги прикрие контрастираше със същността им на хора от окръзите, точно както никой не би си помислил, че грандмама, дори с рокля от брашнен чувал, живее някъде другаде, освен на Корсо.
Г-н Плинт срещна погледа му и Кориолан изпита усещането, което помнеше от срещите със собствения си баща, смес от тревожност и неудобство, сякаш в този момент го бяха хванали да върши нещо глупаво. Този мъж обаче беше Плинт, а не Сноу.
Кориолан пусна най-добрата си светска усмивка.
— Добър вечер, г-н Плинт. Нали не ви безпокоя?
— Никак. Влез. Седни. — Г-н Плинт посочи към кожените кресла пред камината, вместо другите пред внушителното си дъбово бюро. Значи разговорът щеше да бъде личен, а не по работа.
— Ял ли си? Разбира се, не би могъл да се измъкнеш от кухнята, без жена ми да те натъпче като пуйка. Искаш ли да пийнеш? Може би уиски?
Възрастните никога не му предлагаха нещо по-силно от поска, която бързо му замайваше главата. Той не можеше да рискува при този разговор.
— Не знам къде бих могъл да го побера — каза той, засмя се и потупа стомаха си, като се настани на креслото. — Но моля, вие си пийте.
— О, аз не пия. — Г-н Плинт седна на срещуположното кресло и огледа Кориолан.
— Приличаш на баща си.
— Често го чувам — каза Кориолан. — Познавахте ли го?
— Понякога имахме пресечни точки в бизнеса. — Той потропа с дългите си пръсти по ръкохватката на креслото. — Приликата е удивителна. Но ти съвсем не си като него.
Не, помисли си Кориолан. Аз съм беден и безсилен. Въпреки че тази разлика може би беше полезна за целите му тази вечер. Неговият баща, който мразеше окръзите, би негодувал от това, че Страбон Плинт е допуснат в Капитола и е станал титан в индустрията с муниции. Не за това беше пожертвал живота си във войната.
— Изобщо не си като него. Иначе никога не би тръгнал на тази арена след сина ми — продължи г-н Плинт. — Невъзможно ми е да си представя как Крас Сноу би рискувал живота си заради мен. Все се питам ти защо го направи.
Всъщност нямах голям избор, помисли си Кориолан.