Кориолан се преструваше, че е погълнат от предаването, докато окръзи 8, 6 и 11 избираха своите трибути, но мислите в главата му бяха насочени единствено към Луси Грей Беърд и значението ѝ за него. Тя беше дар, знаеше го, и трябваше да я приеме като такъв. Но как по най-добър начин да използва нейното зрелищно излизане на сцената? Как да извлече някакви плюсове от една рокля, една змия и една песен? Трибутите щяха да получат съвсем малко време с публиката, преди да започнат Игрите. Как би могъл да накара публиката да заложи на нея и съответно на него само с едно интервю? Той почти не обърна внимание на другите трибути, повечето жалки създания, и забелязваше само по-силните. На Сеян се падна един едър младеж от Окръг 2, а момчето на Ливия от Окръг 1 също имаше вид на претендент за победа. Момичето на Кориолан изглеждаше в добро здраве, но крехкото ѝ телосложение беше по-подходящо за танци, отколкото за ръкопашен бой. Все пак той беше готов да се обзаложи, че тя тича достатъчно бързо, а това беше важно.
Когато наближи краят на Жътвата, над публиката се разнесе ароматът на храна от бюфета. Прясно изпечен хляб. Лук. Месо. Кориолан не можеше да спре къркоренето на стомаха си и се осмели да изпие още няколко глътки поска, за да го заглуши. Беше развълнуван, замаян и зверски гладен. След като екранът угасна, той трябваше да си наложи цялата дисциплина, на която беше способен, за да не хукне към бюфета.
Целият му живот беше преминал като безкраен танц с глада. Не най-ранните му години, преди войната, но всеки ден след това беше битка, преговори, игра. Как най-добре да се справи с глада? Да изяде всичко наведнъж? Да разпредели храната на малки порции за целия ден? Да я гълта без да дъвче или да дъвче всеки залък, докато се превърне на каша? Всичко се свеждаше до психологическа игра, с която да не мисли за истината, че храната никога не стигаше. Никой никога не му даваше да се наяде.
По време на войната бунтовниците държаха окръзите, където се произвеждаше храна. Служейки си със същата стратегия, с която си служеше Капитолът, те се мъчеха да уморят жителите му от глад и използваха храната — или липсата ѝ — като оръжие. Сега ролите пак се бяха разменили и Капитолът контролираше доставките, а и беше отишъл една крачка по-далече и беше завъртял ножа, забит в сърцата на окръзите с Игрите на глада. В цялото насилие на Игрите имаше една тиха агония, която всеки в Панем беше изпитал — отчаянието да нямаш достатъчно храна, за да доживееш изгрева.
Това отчаяние беше превърнало дори видните граждани на Капитола в чудовища. Хората, които умираха от глад и се свличаха по улиците, се превръщаха в част от зловещата хранителна верига. Една зимна вечер Кориолан и Тайгрис се бяха измъкнали от апартамента, за да преровят дървените щайги, които бяха забелязали през деня в една алея. По пътя си минаха покрай три трупа, разпознавайки единия — беше на младата прислужница, която толкова любезно сервираше чай на следобедните събирания в семейство Крейн. Заваля силен, мокър сняг и те мислеха, че улиците са безлюдни, но на връщане вкъщи видяха някаква забулена фигура и бързо се скриха зад ограда от жив плет. Оттам наблюдаваха как съседът им Нерон Прайс, титан от железопътната индустрия, започна да реже крака на прислужницата, като използваше вместо трион някакъв ужасяващ нож, докато крайникът се отдели от тялото. Той откъсна полата от кръста ѝ и го уви в нея, а после хукна по страничната улица, която водеше към задния вход на резиденцията му. Братовчедите никога не говореха за това, дори насаме, но случаят се беше запечатал в паметта на Кориолан. Озвереното изражение, в което се беше разкривило лицето на Прайс, белият чорап под глезена, протритата черна обувка на отрязания крайник и абсолютният ужас при мисълта, че сега и той би могъл да бъде разглеждан като храна.
Кориолан отдаваше физическото и моралното си оцеляване на предвидливостта на баба си още в началото на войната. Родителите му бяха умрели, Тайгрис също беше сирак и двете деца живееха с баба си. Бунтовниците бавно, но сигурно напредваха към Капитола, макар и арогантността на жителите му да не позволяваше тази реалност да бъде широко призната в града. Недостигът на храна принуждаваше и най-богатите да търсят някои продукти на черния пазар. Ето как Кориолан веднъж се озова пред задния вход на един някога моден нощен клуб в късен октомврийски следобед, като с една ръка стискаше дръжката на червена количка, а с другата ръката на баба си. Въздухът беше мразовит и вещаеше идването на зимата. Небето беше покрито с мрачни, сиви облаци. Бяха тръгнали да се срещнат с Плурибус Бел, застаряващ мъж с лимоненожълти очила и бяла напудрена перука, която стигаше до кръста му. Той и партньорът му Кир бяха собственици на затворения клуб и сега преживяваха с контрабанда на стоки от задната уличка. Сноу и баба му бяха дошли за кашон кондензирано мляко — прясното мляко беше изчезнало преди седмици — но Плурибус им каза, че е продал всичко. Току-що бяха пристигнали сандъци с боб, струпани един върху друг на покритата с огледала сцена зад него.