— Мами! Мами! Мами! Мами! Мами!
От сладката започна да му се повдига, повърна малко ябълков сок, кисел и остър, заедно с трохите. Тялото му се обля с пот и той заплака. Облегна се на шкафчето, сви крака към гърдите си и силно, неудържимо ридание го разтресе. Плачеше за Сеян, за добрата стара мами, за милата, предана Тайгрис, за изтощената побъркана грандмама, която скоро щеше да го изгуби по такъв зловещ начин. И за себе си, защото в един от следващите дни щеше да бъде мъртъв. Той се задушаваше, не можеше да си поеме въздух, сякаш въжето вече изтръгваше живота от тялото му. Не искаше да умре! И особено не на поляната с онези птици-мутове, повтарящи последните му думи. Кой знае какво откачено нещо казва човек в този момент? Той е мъртъв и присмехулките разнасят думите му, а после ги превръщат в някаква зловеща песен!
След около пет минути риданията спряха, той се успокои и прокара пръст по хладното мраморно сърце в Сеяновата кутия. Не му оставаше нищо друго, освен да приеме смъртта си като мъж. Като войник. Като Сноу. Щом се примири със съдбата си, той почувства нужда да сложи ред в нещата. Трябваше, колкото и малко да е, да обезщети хората, които обичаше. Отвори гърба на сребърната рамка за снимки и видя, че са останали още доста пари след покупката на оръжие. Взе един от меките луксозни пликове, които Сеян беше донесъл от Капитола, сложи вътре парите, запечата го и го адресира до Тайгрис. След като подреди вещите на Сеян, той върна кутията в шкафчето. Какво друго? Усети, че мисли за Луси Грей, първата и, както изглежда, единствена любов на живота му. Би искал да ѝ остави нещо за спомен. Прерови собствената си кутия и избра оранжевия шал, защото Ятото, и тя най-много от всички, обичаха цветните неща. Не беше сигурен как ще се добере до нея, но ако остане жив до неделя, може би ще успее тайно да излезе от базата и да я види за последен път. Той сгъна хубаво шала и го постави върху струните, които Плурибус ѝ беше изпратил. След като изми сополите и сълзите от лицето си, той се облече и отиде в пощата да изпрати парите вкъщи.
На вечеря шепнешком разказа на ужасените си съквартиранти за обесването, като се опитваше да смекчи нещата.
— Мисля, че умря моментално. Не изпита никаква болка.
— Все още не мога да го повярвам — каза Смайли.
Бийнпоул каза с треперещ глас:
— Дано не помислят, че и ние сме участвали.
— Ние с Бъг сме единствените, които могат да бъдат заподозрени като бунтовнически симпатизанти, тъй като сме от окръзите — каза Смайли. — Ти за какво се тревожиш. Вие, момчета, сте от Капитола.
— И Сеян беше от Капитола — напомни му Бийнпоул.
— Не наистина, нали? Как само винаги разказваше за Окръг 2? — каза Бъг.
— Не, не наистина — съгласи се Кориолан.
Вечерта Кориолан беше на караул в празния затвор. Спа като труп, което беше логично, тъй като му оставаха само няколко часа, докато се присъедини към мъртвите.
Изкара утринната строева подготовка без особено да се старае и изпита нещо като облекчение, когато към края на обеда се появи адютантът на коменданта Хоф и му каза да го последва. Не беше така драматично, както да дойде военна полиция, но тъй като се опитваха да възстановят нормалната атмосфера сред войниците, това беше подходящият начин на действие. Естествено, от кабинета на коменданта веднага щяха да го отведат в затвора и той съжали, че не беше сложил в джоба си някакъв сувенир, който в последните часове да му напомня за дома му. Пудрата на майка му щеше да е подходяща, нещо, което да го успокоява, докато очаква бесилото.
Макар и да не беше величествен, кабинетът на коменданта се оказа по-приятен от всички помещения, които беше видял в базата, и той потъна в коженото кресло срещу бюрото на Хоф, благодарен, че ще чуе смъртната си присъда в малко по-изискана обстановка. Помни, че си Сноу, каза си той. Отиди си с достойнство.
Комендантът освободи адютанта, който излезе и затвори вратата след себе си. Хоф се наведе от стола и известно време разглеждаше Кориолан.
— Доста преживя тази седмица.
Искаше му се човекът да започне с разпита. Твърде изморен беше за играта на котка и мишка.
— Доста преживя — повтори Хоф. — Чух, че си бил блестящ ученик в Капитола.
Кориолан нямаше представа от кого го е чул и се попита дали не е било от Сеян. Не че имаше някакво значение.
— Това е великодушна оценка.
— И скромен, също така — засмя се комендантът.
О, просто ме арестувай, помисли си Кориолан. Нямаше нужда от дълги приказки за това какво разочарование се е оказал за всички.
— Казаха ми, че сте били близки приятели със Сеян Плинт — продължи Хоф.