Докато публиката аплодираше, той стоеше неподвижно и стискаше пакетчето. Беше прекалено развълнуван, за да ръкопляска. Останалите от Ятото се качиха на сцената, докато Луси Грей изчезна зад одеялото. Мод Айвъри си върна щайгата и зазвуча отривиста мелодия.
Кориолан разпозна мелодията. Песента за слънчевата страна. Онази, която пееше по време на убийствата. Това беше неговият шанс. Той си проби път до близкия изход, като се стараеше да остане незабелязан. Тъй като всички бяха вътре, той обиколи с тичане физкултурния салон и почука на вратата на съблекалнята. Вратата моментално се отвори, сякаш го очакваха, и Луси Грей се хвърли в обятията му.
За момент останаха така, притиснати един в друг, но времето им беше толкова ценно.
— Толкова ми е мъчно за Сеян. Добре ли си? — попита задъхано тя.
Разбира се, тя не знаеше нищо за неговата роля.
— Не, всъщност. Но съм все още тук, за момента.
Тя се отдръпна, за да го погледне в очите.
— Какво се случи? Как са разбрали, че помага за спасяването на Лил?
— Не знам. Някой го е предал, предполагам — отговори той.
Луси Грей не се поколеба.
— Спрус.
— Вероятно. — Кориолан докосна бузата ѝ. — А ти как си?
— Ужасно е. Всичко е просто ужасно. И всичко след онази нощ. Знам, че ти уби Мейфеър, за да ме защитиш. Мен и останалите от Ятото. — Тя опря чело на гърдите му. — Никога няма да мога да ти благодаря достатъчно за това.
Той я погали по главата.
— Е, сега нея я няма. Ти си в безопасност.
— Не съм. Не съм. — Луси Грей, изнервена, започна да се разхожда напред-назад. — Кметът, той… Не ме оставя на мира. Сигурен е, че аз съм я убила. Идва с тази ужасна кола пред къщата ни и стои там с часове. Миротворците ни разпитваха три пъти. Както и да е. Казаха ми, че всеки ден ги тормози да ме арестуват. И ако не ме накарат да платя, той ще ме накара.
Това беше страшно.
— Те какво ти казаха да направиш?
— Да го избягвам. Но как бих могла, когато той стои на три метра от къщата ми? — проплака тя. — Мейфеър беше смисълът на живота му. Мисля, че ще се успокои едва когато съм мъртва. Сега започва да заплашва и другите от Ятото. Аз… аз ще избягам.
— Какво? — попита Кориолан — Къде?
— Сигурно на север. Както говореха Били Тауп и другите. Ако остана тук, знам, че той ще намери начин да ме убие. Започнах да отделям малко запаси. Може би там ще оцелея. — Луси Грей отново се хвърли в ръцете му. — Радвам се, че успях да ти кажа довиждане.
Да избяга. Тя наистина щеше да го направи. Да се впусне в дивата пустош и да си опита късмета. Той знаеше, че само перспективата за сигурна смърт можеше да я накара да направи това. За пръв път от много време насам, видя възможност да избегне бесилото.
— Не е довиждане. Аз ще дойда с теб.
— Няма да ти позволя. Това значи да рискуваш живота си.
— Да рискувам живота си? — изсмя се той. — Животът ми се състои в това да се чудя колко време ще им отнеме да намерят онези оръжия и да ме свържат с убийството на Мейфеър. Те претърсват Пласта сега. Това може да стане всеки момент. Ще тръгнем заедно.
— Наистина ли искаш това? — попита тя и сбърчи чело, сякаш не можеше да повярва.
— Ще тръгнем утре — каза той. — Една стъпка преди палача.
— И кмета — добави тя. — Накрая ще се освободим от него, от Окръг 12, от Капитола, от всичко. Утре. В зори.
— Утре в зори — потвърди той. Пъхна пакетчето в ръцете ѝ. — От Плурибус. Освен шала. Той е от мен. По-добре да се връщам, преди някой да е видял, че ме няма и да заподозре нещо. — Той я дръпна към себе си и страстно я целуна. — Пак само ние двамата.
— Само ние двамата — каза тя и лицето ѝ засия от радост.
Кориолан излетя от съблекалнята сякаш му бяха пораснали криле.
Той не само щеше да живее; щеше да живее с нея, както през онзи ден край езерото. Спомни си вкуса на прясната риба, свежия въздух и свободата да прави каквото иска, така, както го е създала природата. И да не е подчинен на никого. Завинаги да се освободи от потискащите изисквания на света.
Той се върна в салона и застана на мястото си навреме, за да се присъедини към последния хор.