А и той я обичаше! Наистина! Работата беше там, че само след няколко часа в дивата пустош, разбра, че мрази новия си живот. Горещината, червеите и тези птици, които непрестанно бърбореха…
Тя се беше забавила много с тези картофи.
Кориолан погледна през прозореца. Дъждът беше преминал в ръмеж.
Тя не искаше да тръгне сама. Щеше да е прекалено самотна. В песента си казваше, че има нужда от него, че го обича и че му вярва, но дали щеше да му прости? Дори и да я изостави? Били Тауп я беше измамил и беше намерил смъртта си. Пак чу думите му…
„Повръща ми се като гледам как манипулираш тези деца. Горката Луси Грей. Горкото агънце.“
… и как беше забила зъби в ръката му. Помисли си колко хладнокръвно беше убивала на арената. Първо крехката малка Уови; не беше виждал по-хладнокръвен ход. После изчисленият начин, по който се справи с Трич, като всъщност го подмами да я нападне, за да извади змията от джоба си. А и твърдеше, че Рипър е болен от бяс, че го е убила от милосърдие, но кой знае дали беше така?
Не, Луси Грей не беше агънце. Не беше направена от захар. Тя беше победител.
Той провери дали пушката е заредена, после широко отвори вратата. Не я виждаше никъде. Отиде до езерото, като се помъчи да си спомни къде Кларк Кармайн копаеше, преди да им донесе катниса. Нямаше значение. Блатистата част около езерото беше безлюдна и по брега нямаше следи.
— Луси Грей?
Единственият отговор дойде от една самотна сойка-присмехулка, която направи усилие да имитира гласа му, но не успя, тъй като думите му не бяха особено музикални.
— Откажи се — измърмори той към птицата. — Ти не си бъбривка.
Нямаше съмнение, че тя се крие от него. Но защо? Отговорът беше само един. Защото се беше сетила. За всичко. Че като унищожи оръжията, ще премахне всички физически улики за убийствата. Че вече не искаше да избяга. Че тя беше последният свидетел, който го свързваше с престъплението. Но те винаги си бяха пазили взаимно гърба, така че защо изведнъж би си помислила, че той може да ѝ направи нещо лошо? Защо, когато до вчера той беше чист като първия сняг?
Сеян. Сигурно се беше сетила, че Сеян е третият човек, когото Кориолан е убил. Не беше нужно да знае нищо за фокуса със сойката-бъбривка, достатъчно беше да знае, че Сеян му се доверява, че Сеян е бунтовник, докато Кориолан беше привърженик на Капитола. Все пак, да си мисли, че той ще я убие? Той погледна заредената пушка в ръцете си. Може би трябваше да я остави в къщата. Не изглеждаше добре да я търси въоръжен. Все едно че я преследва. Но той нямаше наистина да я убие. Само щеше да говори с нея и да я убеди да погледне разумно на нещата.
Остави пушката, каза си той, но ръцете му отказваха да го послушат. Тя има само нож. Голям нож. Успя единствено да си наложи да метне пушката през рамо.
— Луси Грей? Добре ли си? Плашиш ме! Къде си?
Тя трябваше единствено да каже: „Разбирам, ще продължа сама, както през цялото време планирах“. Но точно тази сутрин призна, че според нея няма да се справи сама, че ще се върне при Ятото след няколко дни. Тя знаеше, че той няма да ѝ повярва.
— Луси Грей, моля те, искам само да поговорим! — изкрещя той.
Какъв беше планът ѝ тук? Да се крие, докато той се измори и се върне в базата? И после незабелязано да се прибере вкъщи? Това не го устройваше. Дори оръжието, с което бе извършил убийството, вече да го нямаше, тя все пак оставаше опасна. Ами ако сега се върнеше в Окръг 12 и кметът успееше да я арестува? Ако я подложеха на разпит и дори на изтезания? Историята щеше да излезе наяве. Тя не беше убила никого. Той беше убил. Нейната дума срещу неговата. Дори и да не ѝ повярват, репутацията му щеше да е съсипана. Връзката им щеше да бъде разкрита, заедно с подробности за това как си беше послужил с измама в Игрите на глада. Може би щяха да призоват като свидетел декана Хайботъм. Не можеше да рискува.
Все още нямаше и следа от нея. Тя не му оставяше друг избор, освен да отиде да я търси в гората. Дъждът вече спря, въздухът беше влажен, земята кална. Той се върна до къщата и огледа пръстта, докато намери леки отпечатъци от обувките ѝ, а после тръгна по следите, докато стигна до храстите, откъдето започваше истинската гора и тихо пое под капещите дървета.
Чуваше единствено крясъците на птиците, а поради надвисналите облаци видимостта беше лоша. Храстите скриваха следите, но по някакъв начин той знаеше, че се движи в правилната посока. Адреналинът изостри сетивата му и той забеляза счупено клонче на едно място, отпечатък от обувка на мъха на друго. Чувстваше се малко виновен, че я е изплашил така. Какво ли правеше, дали трепереше в храстите и се мъчеше да потисне риданията си? Сигурно умираше от мъка при мисълта да прекара живота си без него.