Всички притихнаха — публиката, трибутите. Чуваше се само Луси Грей и звукът на камерата, показваща я в едър план. Тя все още стоеше в ъгъла, с глава, притисната към решетките.
Звучеше толкова тъжна, толкова самотна…
Кориолан не помръдваше, прехласнат от музиката и от вълната спомени, която дойде с нея. Майка му винаги му пееше, преди да заспи. Не точно тази песен, но беше със същите думи, розите са червени и виолетките сини. В песента се казваше, че го обича. Спомни си снимката ѝ в сребърна рамка, която държеше на шкафчето до леглото си. Неговата красива майка, която го държеше в ръце, когато беше около двегодишен. Гледаха се един друг и се смееха. Колкото и да се мъчеше, никога не можеше да си спомни кога точно е направена снимката, но песента галеше съзнанието му и извикваше образа ѝ от дълбините му. Той усещаше присъствието ѝ, почти вдъхваше нежния аромат на розова пудра, която употребяваше и изпита топлото чувство на сигурност, което го обгръщаше всяка вечер. Преди тя да умре. Преди тези ужасни дълги дни няколко месеца, след като войната започна, когато първата голяма въздушна атака на бунтовниците беше парализирала града. Когато започна да ражда, а те не можеха да я заведат в болницата и се случи нещо лошо. Може би кръвоизлив? Чаршафите бяха напоени с много кръв, готвачката и грандмама се мъчеха да я спрат, а Тайгрис го изведе от стаята. После нея я нямаше и бебето — което щеше да бъде неговата сестричка — и него го нямаше. Последва смъртта на баща му, макар че тя не беше толкова опустошителна, колкото тази на майка му. Кориолан все още пазеше кутийката с пудра на майка си в едно чекмедже на нощното си шкафче. В трудни моменти, когато не можеше да заспи, той щракваше пудриерата, отваряше я и вдъхваше розовия аромат на копринената пудра в нея. Щом си спомнеше колко много го обичаше тя, винаги се успокояваше.
Бомби и кръв. Ето така бунтовниците бяха убили майка му. Помисли си дали те не бяха убили и майката на Луси Грей. „Само белите ѝ перлени кости“. Тя изглежда не изпитваше никаква обич към Окръг 12, винаги се разграничаваше от него, казваше, че тя е, как беше… от Ятото?
— Благодаря ти, че ми помогна. — Гласът на Сеян го стресна. Той седеше наблизо, скрит зад един голям камък и слушаше песента.
Кориолан се покашля.
— Не съм направил нищо особено.
— Съмнявам се дали някой от другите ни съученици би ми помогнал — каза Сеян.
— Никой от другите ни съученици дори не се мерна — отговори Кориолан. — Това вече ни прави различни. Откъде ти дойде наум да храниш трибутите?
Сеян погледна към празната раница в краката си.
— Още от Жътвата все си представях, че съм един от тях.
Кориолан едва не се изсмя, но после осъзна, че Сеян говори сериозно.
— Това ми изглежда странно занимание.
— Не мога да се отърва от тази мисъл. — Сеян говореше толкова тихо, че Кориолан се напрегна, за да го чуе. — Прочитат името ми. Излизам на сцената. Слагат ми белезници. После ме удрят без никаква причина. После съм във влака, в тъмното, умирам от глад, сам, освен децата, които трябва да убия. После ме излагат на показ пред всички тези непознати, които водят децата си, за да ме зяпат през решетките…
Звукът от скърцащи колела привлече вниманието им към клетката на маймуните. От шахтата изскочиха десетина бали сено и паднаха на пода на клетката.
— Виж, това щеше да е леглото ми — каза Сеян.
— Това на теб няма да ти се случи, Сеяне — отговори Кориолан.
— Но би могло. Лесно. Ако сега не бяхме толкова богати — каза той. — Щях да съм от Окръг две, може би все още в училище или в мините, но определено в Жътвата. Видя ли моя трибут?
— Трудно е да не го забележиш — призна Кориолан. — Мисля, че има добър шанс да спечели.
— Беше ми съученик. Нали разбираш, преди да дойда тук. Там вкъщи, в Окръг две. Казва се Марк — продължи Сеян. — Не ми беше точно приятел. Но определено не бяхме врагове. Един ден си прещипах пръста на вратата, направо го размазах, а той напълни една чаша със сняг от прозореца, за да не се подуе. Дори не попита учителя, просто го направи.