— В окръзите те екзекутираме. В Капитола те принуждаваме да отидеш да живееш в окръзите и ако се провиниш и на следващата година, те екзекутираме — каза бодро Фест.
Всички се разсмяха, но после сериозно се замислиха. Как да наложат спазването на закона? Не можеха да изпратят миротворците да проверяват от врата на врата. Може би като подбират хора на случаен принцип, при което трябва да си подготвен да отговаряш на въпроси, доказващи, че си гледал Игрите. А ако не си гледал, какво наказание би било подходящо? Не екзекуция или изгнание — това би било прекалено крайно. Може би отнемане на някои привилегии в Капитола и публично бичуване в окръзите? Така наказанието щеше да стане лично за всички.
— Истинският проблем е, че е отвратително да се гледа — каза Клеменция. — Затова хората го избягват.
Сеян се намеси.
— Разбира се, че го избягват! Кой иска да гледа как група деца се избиват помежду си? Само някой зъл, извратен човек. Хората може да не са съвършени, но не са чак толкова долни.
— Откъде знаеш? — попита подигравателно Ливия. — И откъде някой от окръзите би имал представа какво искаме да гледаме ние от Капитола? Ти дори не си бил тук през войната.
Сеян замълча, тъй като не можеше да го отрече.
— Защото повечето от нас са общо взето добри хора — каза Лизистрата Викърс, като скръсти внимателно ръце над тетрадката си. Всичко около нея показваше такова внимание. Косата ѝ беше грижливо сплетена, ноктите — добре изпилени, а маншетите на униформената ѝ блуза, която подчертаваше гладката ѝ кафява кожа, бяха безупречно бели. — Повечето от нас не искат да гледат как другите страдат.
— През войната сме гледали и по-лоши неща. А и после — припомни ѝ Кориолан. През Тъмните дни по телевизията имаше предавания, изпълнени с много кръв, и много брутални екзекуции след подписването на Договора за измяната.
— Но тогава имаше защо, Корио! — каза Арахна Крейн, която седеше от дясната му страна и го плесна през ръката. Тя винаги говореше високо. И винаги удряше другите. Апартаментът на семейство Крейн беше в отсрещната сграда и понякога нощем дори от другата страна на Корсо той я чуваше как крещи с пълен глас. — Гледахме как умират враговете ни! Имам предвид, тази бунтовническа измет и какви ли не други. Така или иначе кой го е грижа за тези деца?
— Вероятно близките им — каза Сеян.
— Имаш предвид няколко нищожества от окръзите. Какво от това? — гръмогласно попита Арахна. — Защо трябва ние другите да се интересуваме кой от тях ще спечели?
Ливия изгледа Сеян.
— Сигурна съм, че аз не се интересувам.
— Повече се вълнувам като гледам бой на кучета — призна Фест. — Особено ако съм заложил на някое.
— Значи ще ти хареса да залагаме на трибутите? — пошегува се Кориолан. — Тогава би ли си пуснал телевизора?
— Е, това със сигурност ще раздвижи картината! — възкликна Фест.
— Отвратително е — каза Клеменция, като замислено уви кичур коса около пръста си. — Сериозно ли говориш? Според теб трябва да залагаме на това кой ще спечели?
— Не съвсем — каза Кориолан, а после погледна многозначително. — От друга страна, ако се окаже успешно, тогава, да, абсолютно сериозно, Клеми. Искам да остана в историята като човека, който е въвел залаганията в Игрите!
Клеменция се ядоса и поклати глава. Но когато отиваше на обед, Кориолан си мислеше, че идеята не е лишена от някои достойнства.
Готвачите в столовата все още използваха храната, останала от банкета по случай Жътвата, а шунката със сметана на препечена филийка беше върхът на училищното меню през годината. Кориолан се наслаждаваше на всяка хапка, за разлика от тържеството, когато беше толкова разстроен от заплашителното поведение на декана Хайботъм, че не яде почти нищо.
Менторите получиха нареждане да се съберат на балкона на Хевънсбий Хол след обяд преди първата си официална среща с трибутите. На всеки ментор беше връчен кратък въпросник, който трябваше да попълни със своя трибут, отчасти като средство за разчупване на леда и отчасти за документиране на събитието. В архивите имаше много малко информация за предишните трибути и целта беше сега да поправят това. Много от съучениците му трудно прикриваха нервността си, като разговаряха и се шегуваха малко прекалено шумно, но Кориолан имаше предимство, след като вече два пъти се беше срещнал с Луси Грей. Той се чувстваше съвсем спокоен, дори искаше да я види пак. За да ѝ благодари за песента. Да ѝ даде хлебния пудинг на Тайгрис. Да обсъдят стратегията си за интервюто.