Разговорите замряха, когато менторите излязоха на балкона и зърнаха какво ги чака долу. Всички следи от празненствата по Жътвата бяха заличени и огромната зала беше студена и величествена. В строги редици бяха подредени двайсет и четири масички и до всяка имаше два сгъваеми стола. На всяка маса имаше табелка с номера на окръга и надпис „Момче“ или „Момиче“, а до нея бетонен блок с метална халка.
Преди учениците да започнат да обсъждат подредбата, влязоха двама миротворци и застанаха от двете страни на централния вход. Въведоха трибутите в редица по един. Миротворците бяха два пъти повече от тях, макар че беше слабо вероятно някой трибут да се опита да избяга, тъй като на китките и глезените им имаше тежки вериги. Разпределиха трибутите по масите според окръга и пола, наредиха им да седнат и после ги приковаха към бетонните блокове.
Някои трибути се отпуснаха на столовете и забиха поглед в земята, само по-смелите отметнаха глава и огледаха залата. Тя беше едно от най-внушителните помещения в Капитола и някои зяпнаха, смаяни от величието на мраморните колони, еркерните прозорци и сводестия таван. Кориолан си помисли, че тя сигурно им изглежда като истинско чудо в сравнение с плоските грозни постройки, които бяха преобладаващият стил в много окръзи. Трибутите огледаха залата и накрая видяха балкона, където се намираха менторите. В продължение на един дълъг, пронизващ момент двете групи сключиха погледи.
Професор Сикъл затвори с трясък вратата зад тях и всички ментори подскочиха.
— Стига сте зяпали трибутите си и слезте тук долу — нареди тя. — Имате само петнайсет минути, затова ги използвайте мъдро. И внимавайте хубаво да попълните формулярите за нашите архиви.
Кориолан тръгна пръв надолу по витите стълби към залата. Погледът му срещна този на Луси Грей и осъзна, че тя го търси с очи. Той се разстрои, като я видя окована във вериги, но ѝ се усмихна успокоително и част от тревогата се разсея от лицето ѝ.
Той седна на стола срещу нея, погледна намръщено окованите ѝ ръце и махна към най-близкия миротворец.
— Извинете, възможно ли е да свалите белезниците?
Миротворецът беше така любезен да попита командващия офицер на вратата и после рязко поклати глава.
— Все едно, благодаря ти, че опита — каза Луси Грей. Пак беше сплела косата си в красиви плитки, но лицето ѝ беше тъжно и изморено, а синината все още ясно личеше на бузата ѝ. Тя забеляза, че я гледа и я докосна с ръка.
— Много ли е грозно?
— Вече ти минава — каза той.
— Нямаме огледало, така че мога само да си представя. — Пред него тя не си направи труда да влезе в блестящата си роля за пред камерата и той донякъде се зарадва. Може би започваше да му вярва.
— Как си? — попита я той.
— Спи ми се, страх ме е. Гладна съм — каза Луси Грей. — Тази сутрин в зоологическата градина дойдоха съвсем малко хора да ни донесат храна. Изядох една ябълка, което беше повече отколкото получиха другите, но не може да се каже, че се заситих.
— Е, аз мога да помогна малко. — Той извади пакета на Тайгрис от чантата си.
Луси Грей се пооживи, внимателно разви восъчната хартия и видя голямото парче хлебен пудинг. Изведнъж очите ѝ се напълниха със сълзи.
— О, недей. Не ти ли харесва? — възкликна той. — Мога да опитам да ти донеса нещо друго. Мога да…
Луси Грей поклати глава.
— Много го обичам.
Тя преглътна, отчупи парче и го сложи в устата си.
— И аз. Братовчедката ми Тайгрис го приготви тази сутрин и е още пресен — каза той.
— Прекрасен е. Също като онзи, който ми правеше мама. Моля те кажи на Тайгрис, че ѝ благодаря. — Тя си взе още една хапка, като се мъчеше да сдържи сълзите си.
Кориолан изпита внезапна болка. Искаше да протегне ръка и да докосне лицето ѝ, да ѝ каже, че всичко ще се оправи. Но, разбира се, нищо нямаше да се оправи. Не и за нея. Потърси кърпичка в задния си джоб и ѝ я подаде.
— Все още имам тази от снощи. — Тя посегна да я извади от джоба си.
— Имаме цели чекмеджета, пълни с кърпички — каза той. — Вземи я.
Луси Грей я взе, избърса очите си и издуха носа си. После пое дълбоко дъх и изпъна рамене.
— И така, какъв е планът ни за днес?
— От мен се иска да попълня този въпросник с данните ти. Имаш ли нещо против? — Той извади листа.
— Нищо. Обичам да говоря за себе си — каза тя.
Въпросникът започваше с най-основните неща. Име, адрес в окръга, дата на раждане, цвят на косата и очите, височина и тегло, недъзи, ако има такива. Нещата станаха по-трудни, когато стигнаха до семейството ѝ. Родителите на Луси Грей и двамата ѝ по-големи братя бяха умрели.