— Цялото ти семейство ли го няма? — попита Кориолан.
— Имам двама братовчеди. И останалите от Ятото. — Тя се наведе да погледне въпросника. — Има ли място за тях?
Нямаше. Но би трябвало да има, помисли си той, след като войната беше разделила толкова много семейства. Би трябвало да има място за всеки, който по някакъв начин те обича. Всъщност може би въпросникът трябваше да започва така: Кой те обича? Или още по-добре: На кого можеш да разчиташ?
— Омъжена ли си? — Той се засмя, после си спомни, че в окръзите се женят млади. Откъде беше сигурен? Може би тя имаше съпруг в Окръг 12.
— Защо? Предлагаш ми брак ли? — каза сериозно Луси Грей. Той я погледна изненадано. — Защото според мен би могло да се получи нещо.
Кориолан усети, че се изчервява от закачката.
— Съвсем сигурен съм, че може да си намериш нещо по-добро.
— Досега не съм. — По лицето ѝ премина болка, но тя бързо се усмихна. — Басирам се, че имаш куп гаджета из целия квартал.
Флиртуването ѝ върза езика на Кориолан. Докъде бяха стигнали? Той погледна въпросника. О, да. Семейството ѝ.
— Кой те е отгледал? Имам предвид, след като си загубила родителите си.
— Един старец ни прие срещу заплащане — шестте деца от Ятото, които останахме. Той не се грижеше за нас много, но и не ни се пречкаше, така че можеше да е по-лошо — каза тя. — Наистина съм му благодарна. Никой нямаше желание да вземе шест деца. Старецът умря миналата година от черния грип, но някои от нас вече сме достатъчно големи и можем да се оправяме сами.
Преминаха към професията. На шестнайсет години Луси Грей не беше достатъчно голяма за мините, но и не ходеше на училище.
— Изкарвам си прехраната, като забавлявам хората.
— Хората ти плащат, за да… пееш и танцуваш? — попита Кориолан. — Според мен хората от окръзите не могат да си го позволят.
— Повечето не могат — каза тя. — Понякога събират пари помежду си и две-три двойки се женят в един и същ ден. Тогава ни наемат. Мен и другите от Ятото, искам да кажа. Каквото е останало от нас. Миротворците ни разрешиха да задържим инструментите си, когато ни прибраха. Те са сред най-добрите ни клиенти.
Кориолан си припомни как те едва сдържаха усмивките си на Жътвата и как никой не ѝ попречи да пее и танцува. Записа професията ѝ и с това въпросникът свърши, но той имаше още много въпроси.
— Разкажи ми за Ятото. На чия страна бяхте през войната?
— На ничия. Моите хора не взимат страна. Ние сме си ние. — Нещо зад него привлече вниманието ѝ. — Как се казваше приятелят ти? Онзи със сандвичите? Май си има неприятности.
— Сеян ли? — Кориолан се обърна и погледна през редицата от маси. Сеян седеше срещу Марк. Между тях стояха недокоснати сандвичи с говеждо и торта. Сеян говореше настойчиво, но Марк гледаше в една точка пред себе си със скръстени ръце, без да помръдне.
Другите трибути в залата реагираха различно на ситуацията. Някои бяха закрили лице с ръце и отказваха да говорят. Други плачеха. Трети предпазливо отговаряха на въпросите, но дори и те имаха враждебен вид.
— Пет минути — обяви професор Сикъл.
Това напомни на Кориолан за другите пет минути, които трябваше да обсъдят.
— И така, вечерта преди да започнат Игрите, ще ни дадат петминутно интервю по телевизията, в което можем да правим каквото искаме. Мислех си, че пак би могла да изпееш нещо.
Луси Грей обмисли предложението.
— Не съм сигурна дали има смисъл. Искам да кажа, когато изпях песента на Жътвата, това нямаше нищо общо с всички вас тук. Не бях го планирала. Беше само част от една дълга, тъжна приказка, от която никой друг, освен мен не се интересува.
— Подейства на хората — отбеляза Кориолан.
— А песента за долината беше, както ми каза ти, може би начин да получа храна — каза тя.
— Красива песен — каза той. — Спомних си как майка ми… Тя умря, когато бях на пет. Спомних си песента, която ми пееше.
— А какво стана с баща ти? — попита тя.
— Всъщност и него загубих. Същата година — каза ѝ Кориолан.
Тя кимна съчувствено.
— Значи и ти си сирак като мен.
Кориолан не обичаше да го наричат сирак. Ливия го дразнеше, че няма родители, когато беше малък и го караше да се чувства самотен и нежелан, но той не беше нито едното, нито другото. Все пак усещаше тази празнота, която повечето други деца не могат да разберат. Но Луси Грей я разбираше, защото и тя беше сирак.
— Можеше да е по-лошо. Имам грандмама. Това е баба ми. И Тайгрис.