— Мъчно ли ти е за родителите ти? — попита Луси Грей.
— О, с баща ми не бяхме така близки. За майка ми… със сигурност. — Все още му беше трудно да говори за нея. — А на теб?
— Много. И за двамата. Единственото, което ме държи сега, е, че нося роклята ѝ. — Тя прокара пръсти по воланите. — Все едно че ме е прегърнала.
Кориолан се сети за пудриерата на майка си. Парфюмираната пудра.
— Майка ми винаги ухаеше на рози — каза той и после се почувства неудобно. Той рядко споменаваше майка си, дори вкъщи. Как разговорът стигна до тук? — Все едно, според мен песента ти развълнува много хора.
— Много мило от твоя страна да го кажеш. Благодаря ти. Но това не е истинска причина да пея на интервюто — каза той. — Щом е на предишната вечер, няма да ни дадат храна. Няма причина да пея, за да спечеля който и да е в този момент.
Кориолан се мъчеше усилено да намери някаква причина, но този път песента ѝ щеше да е от полза само за него.
— Много жалко. При глас като твоя.
— Ще ти изпея няколко такта зад кулисите — обеща тя.
Би трябвало да се помъчи и да я убеди, но за момента се отказа. Вместо това ѝ позволи тя да го разпитва още няколко минути, като отговори на още въпроси за семейството си и как са оцелели през войната. Кой знае защо му беше лесно да говори с нея. Дали защото знаеше, че всичко казано ще изчезне на арената след няколко дни?
Луси Грей изглеждаше в по-добро настроение; вече нямаше сълзи. Докато споделяха историите си, между тях започна да се заражда усещане за близост. Когато се разнесе свирката, сигнализираща края на срещата, тя пъхна внимателно кърпичката в джоба на чантата му и го стисна за лакътя в знак на благодарност.
Менторите се отправиха послушно към главния изход, където професор Сикъл им нареди:
— Трябва да отидете в лабораторията по биология за де брифинг.
Никой не ѝ зададе въпрос, но в коридорите се чудеха на висок глас каква е причината. Кориолан се надяваше, че и д-р Гол ще е там. Прилежно попълненият му въпросник рязко се отличаваше от тези на съучениците му, в които бяха попълнени само някои въпроси и така щеше още веднъж да се представи в добра светлина.
— Моят не искаше да говори. Нито дума! — каза Клеменция. — Всичко, което знам, е това, което научих след Жътвата. Името му. Рипър Аш. Представяте ли си да си кръстите детето Рипър — „Жътвар“ — и после да го изберат в Жътвата?
— Когато се е родил, не е имало Жътви — обади се Лизистрата. — Било е само селско име.
— Сигурно е вярно — каза Клеменция.
— Моята говореше. Май бих предпочела да не говори! — изкрещя Арахна.
— Защо? Какво каза? — попита Клеменция.
— О, изглежда тя прекарва повечето си време в Окръг десет в колене на прасета. — Арахна направи движение сякаш щеше да повърне. — Ужас. Какво мога да направя с това нещо? Бих искала да измисля нещо по-добро. — Тя спря изведнъж, при което Кориолан и Фест се блъснаха в нея. — Чакай! Сетих се!
— Внимавай — каза Фест, като я блъсна напред.
Тя не му обърна внимание и продължи да бърбори, настоявайки всички да я слушат.
— Бих могла да направя нещо блестящо! Нали знаете, ходила съм в Окръг десет. Той ми е направо като втори дом! — Преди войната семейството ѝ строеше луксозни хотели в курортни дестинации и Арахна беше пропътувала целия Панем. Тя все още се хвалеше с това, въпреки че след войната и тя като всички други не беше напускала Капитола. — Все едно, можеше да ми се падне нещо по-хубаво от перипетиите в кланицата!
— Имаш късмет — каза Плиний Харингтън. Всички го наричаха Млади, за да го разграничат от баща му, който беше военноморски офицер и патрулираше водите на Окръг 4. Комендантът се беше помъчил да превърне сина си в свой образ и подобие, като настояваше Млади да се подстригва ниско и да си лъска обувките, но синът му се беше родил мърляч. Той изчопли с нокът парченце шунка от шините на зъбите си и го изплю на пода. — Тя поне не се страхува от кръв.
— Защо? Твоята страхува ли се? — попита Арахна.
— Нямам представа. Плака през целите петнайсет минути от начало до край. — Млади направи гримаса. — Не знам дали Окръг седем я е подготвил да се справи дори с кожичка на ноктите, да не говорим за Игрите.
— По-добре си закопчай куртката, преди да влезем в клас — подсети го Лизистрата.
— О, точно така — въздъхна Млади. Той се помъчи да закопчее най-горното копче и то остана в ръката му. — Тъпа униформа.
Влязоха един след друг в лабораторията, но удоволствието на Кориолан да види пак д-р Гол помръкна, когато забеляза, че деканът Хайботъм се е разположил зад масата на професора и събира въпросниците. Пренебрегна Кориолан, но не беше особено дружелюбен и към другите. Той остави Главния гейммейкър да говори.